Време е да променя изцяло живота си и да го преосмисля. Казвам се Стефана, от Поморие съм. Преди много години, още съвсем младо момиче, се заклех, че няма да отстъпвам от мечтите си, а те бяха големи – да обикалям света, да уча, да видя най-големите забележителности, да срещна много хора и да изпитам всякакви вълнения и емоции…
Баща ми и майка ми бяха обикновени хора, това ги плашеше и всячески се мъчеха да ме вкарат в “правия път”.
За тях беше най-добре след гимназията да се омъжа, да си родя дечица, да им помагам на старини. Аз отидох да следвам в София и после вече не се върнах в провинцията, въпреки молбите им. Брат ми, макар че нямаше моите амбиции, също се отдели и заживя в друг град. Ожени се, заживя в семейството на жена си и вече не можеше, а и нямаше възможност дори да прескача да наглежда нашите.
Минаха години, аз отчасти успях да си начеша крастата – пътувах като стюардеса, а после и като университетски преподавател къде ли не по света, учих езици, срещах интересни хора и с някои от тях имахме хубави любовни истории…
Все повече не ми се искаше да се връщам във вехтата къща, където баща ми едва креташе с болестта на Бехтерев, а майка ми непрекъснато нещо хленчеше, че не успява да се справи с живота, с парите, с ремонтите, с капризите на внучките, които брат ми редовно й пращаше всяка ваканция… Всичко това ми дотягаше, досаждаше, не можех да проумея защо ме впримчват в техните глупави проблеми.
Стисках зъби всеки път когато някой от тях ми се обаждаше по телефона, гледах си часовника и търсех наум някакъв повод да прекъсна разговора. Пращах от време на време някоя сума за празниците и… толкова.
Когато брат ми се разболя от рак и се наложи да идва на прегледи и изследвания в София, аз направих всичко възможно да не се наложи да общуваме дълго – намерих му евтин хотел, казах му, че заминавам в дългосрочна командировка в чужбина…
Просто не можех да го изтърпя – ни да го гледам, ни да го слушам, изнервях се и се разстройвах, а психичното ми равновесие за мен беше много важно, по това време воювах за важен пост. Нямаше какво да си говоря с него, така се бяхме отчуждили, а и с болен човек за какво да говориш – той все върти и суче около състоянието си, около болките, около неясното и нерадостно бъдеще.
Брат ми почина главно защото нямаше достатъчно средства ни за лекарства, ни за терапия, но аз си рекох “Така било писано, Господ така е решил!” и не отидох даже на погребението му, защото знаех, че като ида там и се подложа на такъв стрес, после една седмица поне ще съм вън от строя и това ще ми провали работата задълго.
Пратих една утешителна сума пари на снаха ми, за да си посрещне на първо време нуждите, и повече не исках да питам и да зная как живеят с децата, имат ли средства за храна и за дрехи, кой ще издържа семейството без заплатата на батко… От време на време, ако съвестта ми ме бодеше много, им пращах по един колет с дрехи, които не нося вече, с надеждата, че все ще станат на някого.
Когато голямата ми племенница дойде да следва в София, я поканих в сладкарница и съвсем откровено й казах, че не бива да се надява да живее при мен, аз имам любовник, който не понася дори котката ми…
А и по-добре ще е да е самостоятелна, за да порасне по-бързо и да свикне. Разтърсих се сред познатите си и успях да й намеря добра квартира, евтина и удобна. На сбогуване й обещах с половин уста да й помагам, ако някой път има нужда от нещо, но й препоръчах да не злоупотребява…
И детето не се обади повече. Междувременно баща ми почина, а майка ми, сама и без помощ, изпадна само след няколко месеца в старческа деменция. Обади ми се една наша комшийка по телефона и ми каза, че мама нощно време седяла на балкона и виела като ранена вълчица, при това съвсем гола, без дрехи. И че се опитала да се обеси. Нямаше как, взех си отпуск и заминах да видя на място какво става, да взема някакво решение. Бях се приготвила и очаквах, че ще е непоносимо, то се оказа в пъти надхвърлящо очакванията ми.
Къщата се оказа мръсна, изоставена и порутена, а майка ми – някаква чужда за очите ми старица
С къщата долу-горе се справих, извиках фирма да изчистят и да изхвърлят част от натрупаните боклуци из стаите, сложих нови тапети и нов балатум, смених изпочупените електроуреди…
Но какво да правя с майка си? По това време се опитвах да забременея “ин витро” и състоянието ми изискваше спокойствие и ведри мисли. Но това беше невъзможно в съжителство с жена, която се загубва на път за тоалетната, която или пие всички хапчета, които намери, или не иска нищо да пие и трябва да й връзвам ръцете, за да не ме издере, докато й ги пъхам в устата. Която чака да заспя и изяжда всичко в хладилника, а после казва, че я държа гладна…
И не мога да ида да купя хляб, без да заваря после вкъщи наводнение или пожар… Обадих се на една мамина приятелка, добър и мъдър човек, лекар по професия. Исках да се посъветвам какво да правя. В старческите домове такива хора като майка ми не приемаха, а да я заведа в апартамента си в София беше безумие, тя искаше пространство, искаше си двора, цветята, съседите, с които в моменти на просветление си говори.
Тя дойде и ми каза това, което навярно подсъзнателно съм знаела: всичко това ми се случва, защото… имам нужда от урок. Урок – изпитание. То е заради моя егоизъм, заради равнодушието ми толкова години… Някой отнякъде ме предупреждава, че съм живяла неправилно. Ако това е истина, а аз май вярвам, че е така, ще трябва да променя из дъно живота си. Но още не съм готова…
Източник: Бгнау
