Йосиф Сърчаджиев за филма "Време разделно"

Йосиф Сърчаджиев за филма “Време разделно”

Йосиф Сърчаджиев направи неочаквано признание. „Всички ми казваха: „Браво, Йоско!“ за играта на Караибрахим във „Време разделно“! Само аз си знаех какво ми е да вляза в тази трудна роля. Много гадно беше. В толкова тежък филм не бях снимал дотогава, а след финала му не исках и да чуя за друга подобна историческа продукция. Най-потискащо беше, когато трябваше да направим епизода, в който Караибрахим тъпче храната по сватбената трапеза.“
Това споделя големият ни актьор Йосиф Сърчаджиев ден след като екранизацията на романа на Антон Дончев под режисурата на Людмил Стайков – „Време разделно“, триумфира на финала на „Лачените обувки на българското кино“, излъчван на живо по БНТ по случай 100-годишния юбилей на българското кино. Актьорът Йосиф Сърчаджиев, изиграл едни от най-добрите роли в киното и театъра, споделя, че дълго време не можел да забрави греховната сцена с тъпченето на хляба.

„И в християнската, и в мюсюлманската религия не е прието да се стъпва върху хляб, както направих аз, защото това искаше ролята от мен“, сподели Йосиф.
Според очевидци, от очите на хората от околните села извирал неподправен и непоръчан по сценарий ужас – заради греха пред камерите. Всъщност това е и една от малкото сцени, коментирана въобще от турски кинаджии. Мастити продуценти на съседите, които за всеки свой филм дълбаят в детайли на историята, твърдят, че нито един мюсюлманин няма да си позволи подобно светотатство с насъщния. Случката е по време на сватбата на Манол и Елица и в нея турчинът Караибрахим (Йосиф Сърчаджиев) стреля по гайдата на неговия приятел бай Дафо Трендафилов, вече покойник.

„Беше фишек, а не куршум, ама си беше страховитичко“, обяснява още актьорът. Истината е, че в романа на Антон Дончев не присъства подобна сцена, но е силно хрумване на режисьора Людмил Стайков.

Сцените, заснети в смолянското село Момчиловци, и поведението на Йосиф Сърчаджиев във филма ще останат най-добрата роля на злодей в българското кино, смятат кинокритиците. Самият актьор обяснява още, че стоманеният поглед, който си изгражда, е дълго репетиран и мислен както от него, така и от режисьора.

„Трябваше да предизвикам още с появата си някакво могъщо усещане за власт и жестокост. Това да е запазената ми марка, но след ролята на еничаря, който сънува протегнатите ръце на майка си, дори хората по софийските улици ме отбягваха. Това не е моята любима роля. Поведението ми е чуждо, защото не е свързано с моята същност.“
Това казва Йосиф Сърчаджиев и на Людмил Стайков, когато режисьорът го моли да влезе в ролята на Караибрахим. Людмил обаче настоява.
„Моля те, искам това лято да се опиташ да се движиш бавно. Искам да станеш на змия“, увещава го режисьорът.

Йосиф приема предизвикателството. Променя погледа си, походката си, докато стигне до онзи плавен и властен темп, с който Караибрахим се движи в Родопите.
„Дори съпругата ми Райна се дразнеше, че се променям. Казваше, че съм гаден. Подготовката за ролята дори направи атмосферата вкъщи тежка и неприятна“, спомня си още Сърчаджиев.

Актьорът е категоричен, че никога няма да забрави лицата на статистите, когато ритнал хляба на земята:
„Гледам около мен лицата на хората, виждам как си казват – това не е кино, това е живот, и тоя човек мачка моя хляб. И аз се ужасих! Запитах се: Какво правим ние, какво правя аз? Изкуство ли? Не! Това е жестоко нещо!“.
Но образът на Караибрахим не е склонен на никакви компромиси дори когато прокарва ръка през главата си и казва, че душата му отдавна я няма.
Според Сърчаджиев скоро трудно ще излезе филм като „Време разделно“, защото публиката има друга потребност.

„Тя е загубена в мислите си. Усеща само настоящето. „Време разделно“ е поглед към живота въобще, а не само към момента. Това е голямата чалга в живота ни – чакаме мига и го изяждаме. Всичко продължава в него. А трябва да е друго“, споделя големият ни актьор, който продължава да се изявява като отличен режисьор.

„Сега започвам репетиции в Старозагорския театър на пиесата „Г-жа Министершата“ от Бранислав Нушич, после ще поставя в театъра в Плевен една съвсем нова пиеса на Райна Томова, която е много интересна. Тя е в стихове и се казва „Цар Иван Шишман“. Следва „Госпожица Юлия“ от Август Стриндберг в Театър 199. Имам и други планове и договорки, но нека спрем дотук. За мен е важно, че в момента съм спокоен“, обяснява състоянието, в което се намира, големият ни актьор.

„Време разделно“ е истински връх в кариерата и на Аня Пенчева. В епоса на Стайков тя доказва, че може да бъде не само красива, сексапилна и съблазнителна, но и силно драматична актриса. Нейната Севда преминава през различни метаморфози на духа, за да реши, че ще се откаже от честта, за да запази живота си. Стайков полага неимоверни усилия, за да превърне Пенчева в своя звезда. Благодарение на него във „Време разделно“ тя преодолява най-трудното и най-тежкото – събличането. Людмил предупреждава Аня, че сцената, в която героят на Стойко Пеев я изнасилва, ще бъде брутална. Тя изстенва: „О, защо трябва Стойко да ме бие или насилва във всеки филм?“

Всичко започва едва ли не на майтап, но след това се оказва един от най-сериозните моменти в цялата кариера на Пенчева. В кадъра във „Време разделно“, в който 100 истински баби от Смолян кълнат Севда, защото се е дала на турците, Аня изтръпва, защото си е чиста проба фаталистка. Тъкмо се чуди какво да прави абсолютно вкаменена, когато една от бабите приближава към нея и й дава бучка захар. „Земи и стискай, чедо, да не те хванат уроки, нали си смоленчанка, жал ни е за теб.“