Забременях рано, а мъжът ми поиска аборт
Забременях рано, бях само на 17 години. Така започва разказът ми. С Мишо живеехме къща до къща и цялото ни детство премина заедно. Изминаха години и онази чиста детска дружба прерасна в юношеска любов. Не можехме да живеем и една минута един без друг. Но тогава и двамата не осъзнавахме отговорността на твърде крехката си възраст и на 17 години забременях. С Мишо решихме да разкажем всичко на родителите си. За съжаление, когато майка му и баща му разбраха, едва не получиха удар. И двамата категорично настояваха, че синът им трябва да мисли за бъдещето, затова единственият изход е да направя аборт. Една сутрин стегнаха багажа на Мишо и го изпратиха в провинцията при чичо му. За разлика от тях, майка ми прие спокойно новината, че ще става баба. Прегърна ме и каза: “Не се притеснявай, Кристина. Аз ще гледам бебето, а ти ще учиш. Децата са огромно щастие!”.
Успокоена от майчините думи, дълго звънях на Мишо по телефона, но той не отговори на нито едно мое обаждане. След няколко дни майка му дойде у дома, подаде ми голяма сума пари и преди да си тръгне, ме погледна право в лицето и злобно заяви: “Мишо ти изпраща тези пари за аборт.” Имах чувството, че сърцето ми ще спре. Сълзите ме задавяха и не ме оставяха да дишам спокойно… Изминаха три години … Въпреки недоволството на родителите си, Мишо призна Тони за свой син и му даде фамилията си. Бях студентка във втори курс, когато бащата на детето ми почина при инцидент. И точно тогава родителите му се сетиха, че имат внук. Няма да ви отегчавам с подробности, но след тежка съдебна битка, те си извоюваха настойничество над сина ми.
Един ден пред дома ни спря бяла кола, от която слязоха четирима души. В двама от тях разпознах родителите на Мишо, а другите двама, както по-късно разбрах, представляваха службата по настойничество. Майката на Мишо ми подаде плик с документи, хвана сина ми за ръка и остро заяви: “Взимаме внука си. От днес нататък ние ще се грижим за него.”
Въпреки несправедливото съдебно решение, аз не бях готова да им детето си. Като полудяла притисках сина ми към гърдите си, крещейки с цяло гърло, че нямат право да ми го отнемат. Тони ме стискаше с всички сили, но онези се оказаха по-силни… Дълго гледах след колата, плачех и ги умолявах да ми върнат сина. Цяла седмица не хапнах залък. Лежах на леглото, втренчила поглед в нищото. Изведнъж телефонът извъня. Беше майката на Михаил. С пресипнал глас, тя ми съобщи, че Тони е в болницата… Дори не я изчаках да свърши. Хвърлих се в първото такси и след няколко минути държах в прегръдките си милата ми рожба. Целият гореше. Целувах го по челото, стисках малките му ръчички и се молех на Бог да го излекува.
Внезапно зад мен се разнесе глас: “Прости ми, Кристина. Не трябваше да ви разделям. Откато го взех, не е хапнал нищо. Само плаче и те търси, а от три дни е с температура. Не можах да го успокоя. Не бях права, но така исках той да замести покойния ми син…” Отне ми много време, за да преодолея болката, която ми причини тази жена. Колкото и да ме нарани, нищо не може да промени обстоятелството, че тя е баба на Тони. Аз също съм майка и вече знам как боли да загубиш детето си, затова от сърце й прощавам злото, което ми стори.
Източник: Лична драма
