Загадъчната гибел на Людмила Живкова
Загадъчната гибел на Людмила Живкова продължава да измъчва поколения историци. Годината е 1981-ва, „перестройката“ в СССР наближава неумолимо, но едновластният стопанин в Кремъл – Леонид Брежнев – продължава упорито да налага своята, изцяло погрешна, външна и вътрешна политика и върху най-верния си сателит – НР България… А на никого в България и през ум не му минава, че Тодор Живков може да падне от власт – той е заобиколен плътно от мастити „хардлайдери“, чиито собствени интереси са добре защитени за момента и евентуални, дори незначителни промени в политиката предизвикват у тях раздразнение, страх и гняв. И определон има защо– дъщерята на Тато е член на Политбюро и упорито се говори, че тя ще наследи баща си на лидерското място.
Но Людмила Живкова е като бяла лястовица всред „грачещите“ в Политбюро гарвани; тя, меко казано, не се вписва в тяхното „котило“… Защото постъпките й като председател на Комитета за култура, се посрещат с неодобрение в СССР.
Особено се дразнят хората в Кремъл, когато тя инициира серия от проекти и мероприятия, имащи връзка с честването празника „1300 години България“. Разсъжденията са следните: „кои са тия българи, които 2 пъти освобождаваме, за да честват 13 века от създаването на тяхна държава?!
Излиза, че са много, много по-стар народ от Руската Империя… каква наглост!“ Нещата се влошават още повече, след претърпяната от Живкова катастрофа през 1973 година, когато колата, с която се пътува е ударено челно. Изпаднала в безсъзнаие, с дълбоко нарязано лице, тя се възстановява продължително време… Изглежда този досег със смъртта й е подействал на психиката и тя променя начина си на живот (става вегитарианка, започва да медитира), както и значителна част от възгледите си, като съчетава обичайната комунистическа реторика не само с някои източни религии (Анти Йога), но и с паранормалните явления като телепатия и телекинеза.
Такъв „микс“ е обаче, абсолютно неприемлив за политическата върхушка в СССР, но, също така, крие и много опасности за несменяемите членове на Политбюро в София.
Още повече, че Живкова проявява нарастващ интерес за сътрудничество с „несоциалистически“ страни… И когато тя внезапно умира през юли 1981 година всички страхуващи се от нейните непредвидими решения „твърди“ комунисти в ръководството на партията и държавата въздъхват облекчено – „…какъв късмет…“ Но дали това е просто „късмет“ или зловещ сценарий за насилственото отстраняване на „неудобната персона“ по единствено възможния начин?!“
Така или иначе, дали намесата на „Пръстът на Съдбата“ или преднамерените действия на група заговорници, но на „опасните революционни“ идеи на Живкова е сложен край. Между впрочем, една от нейните идеи е била да се засилят процесите на насилствена асимилация на цялото мюсюлманско население в България (носеща йезуитското наименование „възродителен процес“), с цел да се „тушира“ нарастващото недоволство на българския народ от режима, вследствие на провала в страната на т.нар. „реален социализъм“…
Като оставим настрана подробностите, кой и кога намира във ваната в Боянската резиденция тялота на Людмила, защо линейка пристига чак след 1 час (спукана гума?!), кой подменя флакона хапчета за сън дормопан и защо към протокола от аутопсията е поставен, на първо място, подписът на чичо й проф. Атанас Малеев (при положение, че е бил извън страната!), то вероятните причини за гибелта й са три: първо, става й лошо във ваната и се удавя; второ, изгълтва всичките 20 хапчета дормопан, заспива във ваната и се удавя и трето, удавена е във ваната по нареждане на…
Анализът на живота и дейността на Людмила Живкова през последния месец от живота й показват, че тя е изпаднала не само във физическа немощ, но и в тежка депресия по причина на постоянните пререкания с баща си, който дори я уволнява като Председател на Комитета по култура. Така Тато, на практика, предава дъщеря си и я отстранява от политическия живот под безапелационния натиск, оказван от Кремъл. Това унищожава Людмила, животът губи за нея смисъл, тя не може да прости диктуваното отвън предателство на Тато, така че решава да стане „мъченица“ и изгълтва дормопановите хапчета…
Едно подтикнато отвън самоубийство… Много вероятно да е било така… И все пак, Людмила винаги се е славила като боец – дори превъзмогването на изключително тежката мозъчно-чревна травма я обрисува като такава; освен това, тя не спира да спори яростно с баща си, а е и майка на 2 деца… Може би, все пак, имало е някой, който активно й е „помогнал“ да напълни дробовете си с вода, изпитите от нея хапчета дормопан, действително са били само две, а е била подхвърлена празна опаковка…
Ако последната теория е вярна, то възниква въпросът дали Тодор Живков е знаел за планираното покушение? Или чак след години е започнал да подозира, че дъщеря му е била убита – ясно по чия поръчка…Загадъчната гибел на Живкова остава мистерия до ден днешен, която не е ясно дали ще бъде разгадана.
