Загубих съпругата си в катастрофа
Загубих съпругата си в ужасна трагедия. Така започва моята изповед. Някой ядосано натискаше клаксона на колата си. Стреснах се и бързо отбих настрани. Бях задрямал зад волана. Голяма черна кола спря до моята, прозореца се отвори и ядосаният шофьор започна да крещи, но от рева на двигателя виковете му трудно се разбираха. Погледнах го с безразличен поглед и отново запалих колата. Днес не ме интересуваше какво се случва наоколо. Днес беше онзи черен ден: денят, в който се навършваха 4 години от смъртта на съпругата ми. 1461 дни без нея!
Спомените отново нахлуха в главата ми. Спомних си невероятния й смях, чистата и кристална усмивка. Очите на газела, които всеки път ме омагьосваха, щом вторачвах поглед в нея. Понякога, сякаш на майтап, тя ме питаше: “Скъпи, нали ще бъдем винаги заедно? Знам, че ти никога няма да ме изоставиш!”
Господи, наистина ли смяташе, че има сила на света, способна да ме накара да забравя погледа, с който ме гледаха доверчивите й очи?!
Беше късна вечер. Бързахме да се приберем у дома и много късно видях огромния камион натоварен с дърва, който се блъсна в нас и превърна Тойотата ни в изкривено парче метал. Черна мълния, удар … и тъмнина. Дойдох на себе си след три дни. Исках да стана и потърся съпругата си, но лекарите ми забраниха да ставам от леглото. Лежах и слушах разследващия, който ми обясняваше, че ако искам, мога да съдя шофьора на камиона за смъртта на жена си. От този момент светът спря да съществува за мен. Никога повече нямаше да чуя гласа на любимата, да видя усмивката й, да усетя вкуса на устните й, да се наслаждавам на звънкия й смях. Не можах дори да я изпратя в последния й път… Светът стана мъничък като зърно грах и всичко се съдържаше в онези страшни думи – Тя си тръгна завинаги от мен! Нямаше ден, в който да не разговарям с нея.
Плачех, молих я да се върне поне за миг. Бях готов да дам живота си, за да мога да видя още веднъж красивото й лице.
Някой отново настискаше нервно клаксона. Бавно се върнах към реалността. Господи, този ден сякаш никога няма да свърши. Най-накрая наближавах гаража, в който можех да оставя колата и необезпокояван да се върна към спомените си. Погледнах към работниците на близката строителна площадка и за да съкратя пътя, реших да мина оттам. Но изведнъж почувствах, че ме удря ток. Погледнах в огледалото и бавно свалих ръце от волана. От огледалото ме гледаха очите на съпругата ми, но не с онзи весел и чист поглед, както преди, а разтревожени и уплашени. С цялата си сила натиснах педала на спирачката! Колата спря рязко и почти забих нос в кормилото. Изумено отново погледнах към огледалото и забелязах как очите на любимата ми започнаха да възвръщат обичайния си безгрижен израз. Секунди по-късно образът й избледня и се стопи като сутрешна мъгла. Случилото се беше за не повече от 10 секунди, но на мен ми се стори като хиляди години.
Силна експлозия ме изтръгна от унеса. Гъсти облаци прах обгръщаха колата ми. Когато димът започна да се разсейва, видях как работниците тичат към мен. Все още не осъзнавах какво точно се случи и продължавах да гледам в огледалото. В следващия момент работниците дойдоха до колата, крещяха и ръкомахаха с ръце. Като в транс отворих прозореца и чух как един от тях каза: “Човече, роден си с късмет. Ако беше минал преди няколко секунди, сега щеше да си на парчета под асфалта!”
Учуден погледнах напред и с ужас осъзнах, че на метри пред колата ми имаше паднало огромно парче бетонна плоча.
Едва сега осъзнах, че това не беше сън или видение. Тя дойде от другия свят, за да спаси живота ми! Спаси ме и отново се върна в хладната пустота. Смъртта ми отне любимата съпруга, но не можа да отнеме любовта, която имаше между нас.
Източник: Лична драма
