Закъсалият съсед реши да си говори с мен, когато го връхлетя Неволята. Днес ви предлагам нова част от сборника “Урок за мъже” в който разказвам истински истории от моя живот. Прибирах се от едно чудесно гостуване при приятели, които бяха на почивка в Луксозенец, както наричат с. Лозенец на нашето южно Черноморие. Беше в края на месец юли и да се шофира по пътя за с.Резово през Странджа планина покрай морето, късно вечерта, беше истинско удоволствие за сетивата. Насладата ми беше още по-голяма докато шофирах бавно и спокойно с широко отворен прозорец! Колата ми се изпълваше с дъхав горски въздух, наситен с аромати и солена морска влага, която попиваше по ленената ми риза и я правеше още по-мека и ефирна. Красивата и спокойна инструментална музика на YANNI се разливаше и ме изпълваше с вдъхновение.( Звукът в колата ми е доста добър и обичам да си правя такива пътуващи концерти на колела.) Бях сам, слушах това, което на мен ми харесва, както на мен ми харесва. Това допълваше мига на малката ми радост и я превръщаше в част от щастието.
Всъщност, щастието не е постоянно състояние. Щастието обединява миговете на радост в живота на човек. И това беше един от тези мигове на блаженство от това да си жив и да се радваш на малките неща. Протегнах лявата си ръка през отворения прозорец. Започнах да галя и да си играя с въздушната струя, която обгръщаше движещия се автомобил. Много обичах тази игра с въздуха. Свистенето му се сливаше с музиката и понякога допълваше музикалната тема. Това правеше играта още по-забавна.
Пропусках бързащите автомобили и внимавах да не заслепявам идващите насреща, защото около полунощ по време на активния морски сезон беше пълно със „автомобилни състезатели”, заредени с доста разнообразни горива и търсещи летни емоции в малките часове на денонощието.
След един дълъг десен завой в светлината на фаровете ми попадна малък таралеж, който се състезаваше със себе си, прекосявайки шосето. Отнех още от скоростта, за да му дам да се шмугне жив и здрав в гората. По този път да срещнеш диви животни беше нещо нормално и затова е добре да се кара по-бавно и с повишено внимание. Но тази вечер животът ми беше подготвил и друга среща, освен тази със забързания таралеж, и тя престоеше. Бавно преминах през гърбицата на последната пешеходна пътека в Ахтопол и в далечината просветна отражението на голямата табела за края на града.
Няколко километра след като изчезнаха и последните светлини на града в огледалото и вече в гората, почти по средата между Ахтопол и Синеморец, забелязах тъжното отражение на авариен триъгълник, а малко след това и спрял встрани автомобил. Явно човекът, видял приближаващите светлини на моя автомобил, реши да помаха и сигнализира, че има нужда от помощ.
Веднага започнах да намалявам скоростта, присвих очи, за да фокусирам първо автомобила, а после и господина, който махаше малко неубедително. Колата беше софийска. Бял Опел. Не съм от мъжете, които се вълнуват много от коли, а още по-малко да помня номерата им, както някои хора го правят без проблем. Те успешно свързват всеки човек с неговия автомобил, марка, модел, регистрационен номер и година на производство.
Нямам представа защо им е толкова важно, но ме учудват с базата данни, които имат в главите си. Може би причината е, че в България хората ги посрещат и оценяват по автомобила. Може и най-големият цървул и бунак да е, но щом е с наточен автомобил, значи е напред с материала. Някаква тяхна си логика, която и до ден днешен не съм проумял. В случая това нямаше значение, защото автомобилът беше скромен, а неговия собственик имаше нужда от помощ по средата на нищото в дивата Странджа, минути преди полунощ!
Вече почти спирах зад авариралия автомобил, когато се загледах в очакващия съдействие човек. В първия момент си помислих, че съм се припознал. Спрях, поставих лоста на автоматика на паркинг, дръпнах ръчната, оставих двигателя да работи на малки обороти, за да може фаровете да осветяват мястото, слязох от колата и тръгнах към човека. Погледнах го по-внимателно, погледнах колата, пак него…
Вече бях сигурен, че е той. Съседът! от съседния вход, който никога не поздравяваше! Вече, повече от 10 години живеехме в софийския квартал Дианабад на много хубаво място и сред свестни и добри съседи. Но през всички тези години, един човек и неговото семейство ни правеха особено впечатление, че никога и при никакви обстоятелства те не поздравяват. Не само нас, но и повечето съседи не бяха удостоявани с тяхното внимание. Срещаш ги пред входа, поздравяваш ги, но отговор от другата страна няма. При разминаване винаги отбягваха погледа.
През всичките години не спирах да поздравявам, както него, така и съпругата му. Синът им също имитираше тяхното поведение, но беше една идея по-дружелюбен. Дете. Сега вече порасна и е студент, но тогава, към онзи момент в гората, в закъсалата кола сигурно е бил максимум на 10 години и вече беше заспал на задната седалка. А майка му нервно излезе, за да види, дали поредния спрял ще може да им помогне. Нямаше грешка, те бяха. Той ме погледна, първоначално малко странно и невярващо и сякаш, за да ме фокусира по-добре, повдигна леко очилата си с опакото на ръката си, защото беше доста изцапан от неуспешните ремонтни дейности. Намести ги и когато се увери, че не сънува ми поднесе най-голямата изненада, като каза:
– Иво, ти ли си?!
За мен изненадата беше голяма! Той ми знаеше името! Никога не бях и предполагал, че ще имам честта този човек да ме погледне в очите, да ми обърне някакво внимание, че да ми произнесе и името! Но животът не спира да си играе с нас. Да ни изпитва и да ни дава повод да учим уроците си. Аз съм човек, който запазва самообладание, когато трябва да се вземе бързо решение в екстремна ситуация. Работата, като телевизионен водещ с хиляди ефири на живо ми беше създала много безценни рефлекси, които ми бяха полезни често и в живота извън телевизията. Но си признавам, че тук за миг запецнах и се замислих, как да реагирам на сполетялата ме горско-пътна среднощна изненада. Спомням си, че в първия момент изтърсих нещо от сорта:
-А, вие ли сте?
Сигурно ви звучи тъпо, но какво друго да кажа? Все с нещо трябваше да се започне. Чудех се, кое повече ме изненада. Това, че се срещнахме там и по това време. Или това, че ми знаеше името. Както и да е, приех епичния момент, че вече съм разпознат и на свой ред попитах, какъв е проблемът. Оказа се, че на връщане от разходка в Ахтопол към Синеморец, където са на лятна почивка, спукали предна дясна гума и спрели да я сменят и продължат. Но това се оказало невъзможно, защото резервната гума, която стояла от години в багажника, изневерила гадината. Когато я монтирал на мястото на спуканата и спуснал крика се оказало, че в горката гума не е останал почти никакъв въздух.
Съседът, с мрънкането и жестовете на виновен ученик си призна, че никога не бил проверявал състоянието и. Пропуск, който правят доста шофьори и който винаги води до подобна конфузна ситуация. Преминаващите край тях или не спирали, или пък ако спрат се оказвало, че няма как да им помогнат, нито с гума, нито с напомпването на резервната. А резултатът от това беше, че вече стояли безпомощно на шосето повече от два часа, а минаваше полунощ.
Просто животът решил, че ще ги държи там докато дойде моя ред да стигна до тях. Е, стигнах. Огледах нещата и оцених ситуацията с доста ниска степен на трудност. Тамън да вляза в ролята на пътна помощ и съседката рязко ме изненада, милата. И тя ми знаеше името и започна да ми се оплаква, че мъжът и все такива ще ги свърши. Как може да тръгне на почивка през цяла България без да провери резервната гума на колата? Горкият, опита да се оправдае, че е я проверил, но проверката се изчерпала с това, че си била на мястото. То и аз години наред се мярках пред погледа му, но така и не ме отразяваше. Та с резервната имахме сходна съдба. А сега на човека му се наложи да ни забележи и зачете и двамата заедно! Жената продължи да му дудне и да му приписва още грехове. Нормално.
По едно време ни информира, че по радиото съобщили за сериозни летни протести срещу правителството на Орешарски. Очаквах той да поеме и тази политическа отговорност, но не се стигна до подобна саможертва. Реших, че е време аз да взема думата и да тръгнем в посока решаване на техния проблем, както и казуса с дългогодишната липса на комуникация като съседи. Та, започнах, аз отваряйки багажника на моята кола. –Чудя се и не мога да повярвам, какви късметлии сте! Да спукате гума. Резервната ви да е без душа и всичко това посред нощ на път в дивата Странджа. А най-големия ви късмет в този момент е покрай вас да мине ваш съсед от съседния вход, който повече от десет години вие упорито не поздравявате! Дори се учудих, че ми знаете името! Нареждам си аз в мой стил, а те сигурно си помислиха, че за отмъщение, за упорития им темерутлък ще ги оставя да си висят цяла нощ на пътя и видимо се смутиха. Дори не беше ми минавала такава мисъл.
– И точно този съсед, продължавам аз, се оказва, че има в багажника си компресор!-Бръкнах в багажника и с тържествен жест, който не държах да бъде забелязан, извадих малкото компресорче, което щеше да реши съседския гумен проблем.
– Дай ток, съседе – му казах аз, като му подадох накрайника на кабела на компресора, който трябваше да включи в неговата кола на мястото на запалката. Общо взето, той се мотаеше като муха без глава. Виждали ли сте такава муха? И аз не съм, но той така се движеше… Може би се учуди, че го карам да включи компресора в неговата кола.
След това предстоеше най-любимата ми пътна отсечка, водеща до Синеморец, а от там още 10км. до Резово. Тук с всеки километър ставаше все по-диво. Пътят постепенно се стесняваше, а гората така го беше обгърнала, че на места го превръщаше в зелен тунел. Преминаването през този горски тунел ми доставяше огромно удоволствие, независимо по кое време на денонощието се случваше.
”Е, няма в моята, я. Сега и тока да му плащам.”
– Вътрешно си се смеех на щуротиите, които ми се въртяха в главата.
Съседът включи компресора и той заработи шумно, размествайки горската тишина. Отвих капачката на вентила, поставих накрайника на компресора върху него, щракнах клапанчето – и Нека Помпането да Започне Сега! Съседката ту ме гледаше с възхищение, ту стрелваше мъжа си с поглед на истински бясна жена, а за баланс и умиление поглеждаше сина си, който кротко продължаваше да спи на задната седалка. Помпането продължи няколко минути, през които им дадох ценни указания къде в началото на Царево, още на другия ден могат да им направят гумата. Манометърът показа 2.2, аз махнах накрайника, навих кабела и прибрах компресора в багажника. Те си прибраха разни неща в техния. Взехме си довиждане. Аз получих благодарност и обещание за съседска почерпка.
Качих се в колата, потеглих бавно и продължих към Резово. Музиката продължаваше да се лее красиво. Чувството ми на радост и блаженство, което изпитвах докато се движех по пътя преди срещата със закъсалите съседи, се беше удвоило. Първо от възможността да съм полезен на хора в беда и второ от изключителния шанс да помогна на живота да даде полезен урок на хора, които леко се бяха изгубили в него. Е, мисля, че се получи, защото след този случай съседите вече поздравяваха ведро не само мен, но и всички останали, които преди това не зачитаха. Но само ние си знаехме, каква е причината за това. А сега вече и вие научихте този урок. Поздравявайте хората, които срещате по пътя си, защото на връщане може да имате нужда от тях…
Благодаря Ви, че стигнахте до края на този разказ.
Източник: Бгнау
