Заминах на работа в чужбина
Заминах на работа в чужбина, за да спечеля малко пари, но нещата не бяха същите, когато се върнах. Пише ви едно едно 27-годишно момиче. Допреди 2 години животът ми беше като на много хора на моята възраст-работех в офис, живеех с близначката ми под наем, имах приятели. В един момент смених работата си: новите ми колеги бяха ужасни и не ме приемаха. Но по-големият проблем беше, че фирмата имаше големи кредити и вървеше към фалит. Аз виждах това и бях твърде уморена от смяна на различни работи, от мизерията, в която живеех поради ниската си заплата.
В този момент ми предложиха работа в чужбина само за лятото. Казах си-нищо не губя, уговорих да изляза в неплатен отпуск за няколко месеца и заминах.
Работата в чужбина беше добре-за първи път в живота си успях да спестя някакви пари и да съм наистина доволна от заплащането и за мен нямаше проблем да работя всеки ден без почивка, само и само да спестя пари, защото знаех какво ме чака когато се върна в България.
Там срещнах и един страхотен човек, с който обаче връзката ни е невъзможна, но който направи за мен неща, които никой друг не беше правил преди.
Времето мина и се върнах тук, обаче вече нищо не беше същото-загубих работата си, както се и очакваше, но освен това взеха квартирата, в която живеехме, със съдия изпълнител от собственика и аз най-неочаквано се оказах без дом.
Моята близначка, с която споделях всичко и която дотогава мислех за най-близкия си човек, отиде да живее при приятеля си, който беше срещнала, докато мен ме нямаше.
Изнесе се буквално и само моят багаж остана в квартирата, в която трябваше да се влиза със заповед, която издействахме по-късно. Дори не ме попита има ли кой да ми помогне с багажа ми, къде ще живея, какво ще правя-при положение, че знаеше, че съм и без работа.
Каза ми само, че при приятеля й няма място къде да спя или за багажа ми и се сети да ми звънне след 2 седмици, за да върна ключовете от квартирата, тъй като тя беше на нейна колежка. Почувствах се много предадена, но продължих напред.
След 2 седмици си намерих нова квартира и започнах да търся работа. Оказа се, че майка ми е болна от рак и правихме операция, след което аз я гледах. Близначката ми дойде само един път да я види. Няколко месеца по-късно пак заминах за чужбина, но за друга държава и когато се върнах, хората, които мислех за приятели от години, започнаха да се отдалечават от мен-един си хванал гадже, друг се оженил, трети просто не ти вдига телефона-ей така. Оказа се също, че въпреки операцията, майка ми има разсейки и й остава неопределено време живот и вече нищо не може да се направи.
Моята близначка замина с приятеля си за друг град и не си говорим вече повече от година: тя не ме потърси нито веднъж за това време. Мъчих се да си намеря свястна работа тук, но нищо не става и единственото, което ми остава, е пак да отида в чужбина. Опитвам се да прекарвам повече време с майка ми, да правя жестове, за да я правя щастлива. Но животът ми стана доста тъжен без хора около мен-останаха ми само 1-2 човека, с които се виждам от време на време.
И най-вече ми е тъжно без близък човек, на който да мога да си споделям. Загубих спокойния си сън нощем, започнах да пия хапчета, за да заспя и въпреки това пак се будя нощем.
Започнах и да си взимам алкохол и да си пия сама пред телевизора, за да мога да заспя по-лесно. И като си помисля, че ще загубя и майка ми, не искам да си мисля как ще живея. Имам чувството, че всяка година животът ми става все по-самотен и тъжен. Тръгнах на фитнес, за да се занимавам с нещо, докато съм тук, защото без да работя, полудявам по цял ден вкъщи. Всъщност не знам дали търся някакъв съвет, защото надали има решение за това, по-скоро исках да споделя това, което ми е на сърцето.
Иначе аз пак ще замина нанякъде-просто нямам друг избор. Ако има някой друг от вас с подобна съдба, може да сподели.
Източник: Лична драма
