Запознахме се в социалната мрежа, но нещата не се развиха по правилният начин. Знаех, че така ще стане някой ден. Беше повече от очевидно. Видях ги на неговия „статус“. Лично той беше качил снимката преди няколко дни. Въпреки че не обичам да го следя в социалните мрежи, миналата неделя имах малко свободно време и реших да се разровя в интернет. Така попаднах на снимката им. Казвам се Петя и с Валери се срещахме две години. За първи път се запознахме във Фейсбук. Оказа се, че освен общи приятели, с него работим в един и същ сектор. Оттогава често се засичахме в мрежата и винаги имахме за какво да си говорим. Можехме да си пишем с часове и на никой от нас не му беше скучно в компанията на другия. Знаех, че сме създадени един за друг. Допълвахме се отлично. И двамата бяхме умни, образовани и независими.
И ето че настъпи денят, в който решихме да се срещнем реално. Валери мислеше, че аз съм жената, която винаги е чакал и сега той искаше да бъда част от живота му. Приятелството ни бе разцъфнало в любов, а любовта копнееше да се превърне в обвързване. Но съдбата бе подготвила своя дял от предизвикателства. Беше време да споделя миналото си с Валери и да му разкрия, че съм разведена от седем години. Омъжих се, след като завърших гимназията. За съжаление няколко месеца след сватбата, съпругът ми и свекървите започнаха да злоупотребяват с мен. Изнудваха ме за пари и искаха всякакви услуги от моите родители. Аз съм образован човек, затова реших да прекратя брака си. Знаех, че трябва да направя това за себе си и семейството ми.
Напуснах съпруга си и започнах нов живот. Завърших висшето си образование, а по-късно си намерих и прилична работа. Отне ми известно време, за да преодолея целия хаос и горчиви спомени от миналото, но го направих. Чувствах се все едно съм се преродила. Но съдбата още не беше свършила с предизвикателствата. Никога няма да забравя онази събота.
С Валери се разхождахме в парка, когато изведнъж той ме попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“ Исках да кажа „Да“, но вместо това отговорих: „Може ли да поговорим? Трябва да ти кажа нещо. Да отидем на някое тихо място.“ Час по-късно двамата стояхме потънали в мълчание.
След като му разказах историята си, почувствах облекчение. Знаех, че има право да знае истината за миналото ми. Валери мълча твърде дълго, после запали колата и ме закара вкъщи. Повече не разговаряхме. Исках да му дам време да осмисли всичко, което беше чул. Разведох се с бившия си съпруг преди седем години и някак си вярвах, че това няма да бъде проблем сега. На раздяла приятелят ми целуна по челото и каза: „Довиждане.“
Това беше последната ни среща. Същата вечер Валери ми изпрати съобщение, в което пишеше, че семейството му е малко консервативно, но ще се опита да ги убеди. Имах вяра в него и не се съмнявах в любовта му. За съжаление само моята вяра се оказа недостатъчна за закостенялото му семейство.
Те отказаха дори да се запознаят с мен. Не искаха нито да ме виждат, нито да ме чуват. Според тях в самата дума „разведена„, имаше много негативизъм. Заради закостенелите им разбирания, загубих Валери. Неговото възпитание и обществени норми изведнъж станаха бариери за любовта ни. Възприятията, които семейството му имаше относно разводите, бяха достатъчни, за да разрушат отношенията ни.
Къде беше моята вина във всичко това? Не знаех, че предишният ми брак ще се окаже обида. Но какво значение имаше сега, когато бях оставила зад гърба си последните седем години? За съжаление хората не слушат причините в подобни сценарии. Бях отхвърлена от семейството на Валери, защото бях разведена.
Само че преди години животът ме научи на един урок, който никога няма да забравя. Ясно попитах приятеля си иска ли да бъде с мен. Той отговори, че иска, но не може да пренебрегне мнението на родителите си. Изведнъж всичко ми стана много ясно. Помолих го да не затруднява майка си и баща си и завинаги сложих край на тази връзка. Вече знаех едно и не желаех то да се повтори. Научих, че вината не е моя. Не можах да променя миналото си. Не можех да направя нищо относно развода си. Но можех да запазя достойнството си и да кажа: „Довиждане.“ И до ден днешен съм убедена, че към мен се отнесоха несправедливо.
Понякога ми се искаше да крещя и да прокълна Валери за това, което той и семейството му ми причиниха. Не го направих, защото знаех, че нищо няма да се промени. Уважавах го твърде много, за да намразя него или родителите му. Така и не усвоих изкуството да бъдеш груб.
Изминаха няколко месеца. С времето се научих да живея без Валери. Погледнах отново към публикуваната снимка. Момичето до бившия ми приятел носеше красива зелена рокля. Той също изглеждаше добре облечен в лилава риза. Тъмните цветове му подхождаха. И двамата се усмихваха, а лицата им сияеха. Въздъхнах, опитвайки се да приема факта, че в живота му има друга. Изведнъж се почувствах унижена. Нещо ме хвана за гърлото, стисна ме, оставяйки ме без въздух. Исках да викам и крещя. Но вместо да плача, леко се усмихнах и написах: „Поздравления… Бъдете много щастливи!“
Източник: С кафето
