Заряза ме заради по-млада от мен. Моята история е толкова банална: съпругът ми ме напусна заради по-млада и красива жена. Ето как на 47 години останах без нищо. Но няма да плача. В крайна сметка съм здрава и целият живот е пред мен. Просто се надявам с времето да преодолея обидата. Произхождам от професорско семейство, докато съпругът ми е родом от провинцията. Иван имаше много амбиции и почти нулево възпитание и образование. Въпреки това се влюбихме и се оженихме против волята на моите родители. Винаги съм му помагала и той не го отрича, напротив, благодарен ми е и подчертава, че дължи всичко на мен. Накарах го да завърши висшето си образование, научих го как да се облича и да се държи в обществото, четяхме заедно книги, слушахме музика и т.н. След като родителите ми се примириха с натрапения си зет, се опитаха да ни помагат, но после нещастието почука на вратата ни – първо почина татко, а по-късно и мама. Смъртта им ми причини огромен шок.
Слава Богу, имах до себе си подкрепата на съпруга си, който непрекъснато ми повтаряше, че не съм сама и никога няма да ме изостави. И ето ни – млади специалисти с малки заплати, без никакви перспективи и вече без подкрепата на близките. Е, поне притежавахме апартамент. С Иван решихме той да започне бизнес, а за това, разбира се, ни трябваха средства, които нямахме. Захванахме се да събираме пари: продадохме жилището си в центъра на града и си купихме друго в покрайнините. Опитвах се да пестя от всичко, обаче се оказа, че само аз съм се старала. Наложи се да забравя какво е нови дрехи, фризьор и други женски радости. Имах цел, към която упорито се стремях. Иван твърдеше, че никога няма да забрави жеста ми и на мен дължи всичко, което притежава. Успокояваше ме, че съвсем скоро ще заживеем нормално и аз ще мога да се отпусна, да си почина, да си купя каквото искам, да пътувам по света и т.н.
Междувременно съпругът ми се нуждаеше от кола и дрехи за пред обществото, затова инвестирахме всички спечелени пари в бизнеса. Така, вероятно, са живели много семейства. Трудно е, но вярвах, че го правим в името на собственото си бъдеще и за децата, чиято поява отлагахме до по-добри времена. По-късно Иван ме помоли да напусна работата си и да работя за него. Съгласих се. Почти не виждах съпруга си – вечно беше ангажиран с дела, срещи, грижи, работа. Тръгваше рано, връщаше се късно, но винаги беше мил и нежен. Продължаваше да казва, че без мен не би успял и отново обещаваше, че скоро ще си купим нов голям апартамент. И този толкова дългоочакван рай дойде, но не за мен. В нов луксозен апартамент в центъра, купен от съпруга ми, живее друга жена – млада и красива.
Тя получи всичко, за което някога мечтаех: преуспяващ живот, луксозни коли и пътувания, бижута, дори дете от съпруга ми. А аз седя сама в кошмарното си жилище пред стария компютър и пиша тези редове. Любовницата му с нищо не е заслужила благата, освен с факта, че е млада, красива, уверена, арогантна. За нея няма забрани – женен мъж, свободен – каква е разликата?! Най-важна е самата тя и нейните лични желания. Приятелките ми ме съветват да се боря за мъжа си и да не го оставям на тази мръсница. Но как? Как мога да принудя един мъж да живеем заедно, когато откровено ми заяви, че той, разбира се, ми е благодарен за всичко, но с нея се чувства млад, успешен, силен, докато аз единствено му напомням, че ми е задължен за успеха си.
И, честно казано, възможно ли е да продължа с брака ни, сякаш нищо не се е случило, с човека, който ме е предал?! По време на развода се оказа, че на практика нямаме нищо общо: стар апартамент, малко пари в сметките и колата на мъжа ми. Къде изчезна фирмата, новото жилище, къде изчезнаха всички средства от сметките? Нещо повече, в съда съпругът ми направи „голям жест“, заявявайки, че се чувства виновен, затова ми оставя цялото ни имущество. Ужасно ми е мъчно, че така се подигра с мен. Душата ми изгаря от болка и срам. Как можа да ми причини подобно нещо? Забрави ли какво е отговорност, благодарност, признателност, лоялност, честност? Разбира се, по някакъв начин ще оцелея – няма да умра от глад, но само като си припомня миналото, ми се иска да умра.
Източник: С кафето
