Заживяхме на село, въпреки, че това не беше моята детска мечта. Аз съм от малък град в България. Може да се каже, че повече прилича на село. Тук всички се познаваме. Всеки ден е едно и също. Не се случва нищо особено. работа почти няма, мъжете пият от сутринта, а тези, на които им е останала някаква работа блъскат по полето по цял ден. Жените чистят и шетат по къщата и двора. Когато бях на 18 години осъзнах, че искам да се махна от това място. Нямате си представа колко щастлива бях, когато ме приеха студентка в София. Изкарах следването си в големия град, като междувременно си намерих почасова работа. Всичко беше разнообразно и непознато. Радвах се, че не трябва да поздравявам едни и същи хора и да правя едно и също нещо. по време на следването си имах няколко неуспешни любовни връзки с момчета на моята възраст. Когато започнах четвърти курс се запознах с Андрей. Той беше с цели 10 години по-голям от мен. Имаше страхотен развит бизнес и беше здраво стъпил на земята.
Влюбихме се до полуда и замечтахме за семейство. Андрей можеше да работи отвсякъде и беше изключително гъвкав. Каза, че за да развие бизнеса си са му коствали дни лишения и упорит труд. Но най-после беше успял – беше намерил екип, който да върши черната работа.
Когато се оженихме, отидохме на прекрасно сватбено пътешествие в Италия. След това аз му намекнах, че не е лошо да помислим за някое по-голямо жилище в по-хубав квартал. Изненадващо за мен, той ми заяви, че обмислял варианта да се махнем от София и да живеем в неговото село на спокойствие. Той можел и от там да си ръководи бизнеса без проблем. Опитвах се да го разубедя, казвах му, че това не е добра идея, но той беше убеден, че ще ни е по-добре там. Изчака ме да си завърша образованието и се пренесохме в едно затънтено селце.
В началото наистина беше хубаво, но на втория месец започва да ми става супер досадно. Припомнях си детството в малкия град и как мечтаех да се махна от него. А се оказа, че сега живея в още по-малко място. Започнах да се изнервям, защото Андрей не ми позволяваше да работя. Чувствах се като пенсионер на 23 години. Не можех да разбера защо толкова му харесва да живее така. А той ми каза, че му е писнало от глъчката, шум и мръсотията. Започнахме да водим спорове всеки ден къде е по-хубаво да живеем. Възникнаха и конфликти. Може би Андрей започна да осъзнава, че с подобен живот ще ме загуби.
Но въпреки това, той държеше да си живеем изолирани. В селото имаше предимно възрастни хора. Младите отдавна бяха избягали. Те ни се чудеха на акъла какво правим тук. Аз също доста се чудех. Един ден нервите ми не издържаха и аз заявих на Андрей, че се побърквам от скука и че тук нямаме бъдеще. Той ми скръцна със зъби ми каза, че заради него съм осигурено до щастливи старини. Явно тези старини бяха започнали още сега. Не издържах, събрах си нещата и го напуснах.
Още го обичах, но не исках да бъда зависима от някого. Преместих се отново в София и си намерих добра работа. Заживях на квартира. Андрей се опитваше да се сдобри с мен, идваше и се молеше да се върна. Но аз бях непреклонна. Постепенно спрях да му вдигам телефона и си смених жилището. Не исках да ме тормози, а и тръгнах с един колега от работата си.
В момента съм щастлива – аз съм млада и независима жена. Остана ми болката от неуспешната връзка с Андрей. От познати разбрах, че много съм го наранила и дълго време не е успял да си намери друга жена. Само че с неговият инат той успя да убия нашата любов. Затова, уважаеми мъже: не затваряйте пътя на една жена, която иска да се развива, колкото и пари да имате.
