Жестокостта понякога е част от живота на хората. Не може човешкото сърце да повярва, че мъката му ще влезе в съдебните архиви, а още по-малко — в клюката. А най-малко предполага, че ще получава само удостоверения за обич. Да, съдебните „дела №…“ за взаимоотношенията между някои родители и техните деца често започват и свършват с бележки, декларации, удостоверения, медицински заключения, които са с претенцията да бъдат удостоверения за обич, за милост или за благодарност. Така според много синове и дъщери е най-сигурно — черно на бяло.
Пък и такива хартийки все още могат да се вземат от нечия щедра ръка. Тя дава и не пита има ли всъщност обич, милост и благодарност…
„Дъщерята е примерна гражданка, добра съпруга, домакиня и майка. Позната е сред съкварталците си от ОФ организацията като сърдечна, отзивчива, услужлива. Ние изключваме възможността да е гонила или нагрубявала майка си. По-вероятно инцидентът да е станал по вина на другата страна.“ Онзи, който беше сложил подписа си под тази категорична декларация, сигурно е мерил вината със загрижените майчини думи, които толкова ни дразнят и на които толкова често отмъщаваме с някоя изпусната от старческите ръце чаша…
А сочената за пример общественичка, всеотдайната майка, но лоша дъщеря беше убеждавала някъде, че възрастните са просто нетърпими, че с тях не може да се живее, че вината винаги е само тяхна. Докато присъствах на това дело — конфликт между майка и дъщеря, видях колко жестоки можем да бъдем.
Главна специалистка в отдел се оплакваше по телефона, че нервите й са опънати от „нейните старци“. Тя ще спи спокойно само ако ги набута в килера или ги отдели с шперплат от погледа си. Измислила го била вече — досами леглото на свекървата ще се издигне един шперплат. „Ти пък — прозорец! — засмя се в слушалката. — Защо се занасяш? Ще й остави мъжът ми там петдесет сантиметра да минава, да си оставя чехлите и дрехите. Какво иска повече — ще си гледа по цял ден кефа.“
Така, докато си „гледаше кефа“, майката на една моя позната премисляше как да умре по-бързо, защото никой не я поглеждаше вече няколко седмици с нейния счупен крак. Все едно повтаряше: „Преча на децата, преча на децата.“ Тогава решила: 20 дни нито хапка, нито капка. На десетия ден почина. За да ги освободи. За да не им пречи.
Дано ние не искаме да умрем по този начин. Ами ако нашите деца започнат да ни пребиват от бой? Ами ако ни постилат да спим в мазето? Ами ако ни дават коричка хляб за цял ден, без да чуват някогашните авторитетни съкращения пред имената ни, без да се интересуват от ордените, които получаваме сега?
Една дъщеря: Кой ще изгони родителите си ей така, без причина? Как няма да я изгоня — все много знае, все тя да каже. Който дойде в къщи, все едно му се оплаква: „Аз като учителка съм работила. Децата едно време други бяха.“ И се започва…
Друга дъщеря: Все пишете за тези, дето гоним родителите си. Аман вече! Банални ставате — Родителите, та родителите! А като искаме да ви ги подарим, дърпате се —нямало места по старческите домове.
Преди години попаднах в старческия дом в Сливен. Отделението на първия етаж бе последният пристан на всякакви човешки съдби. Баба Р. сторвала и на мравката път, а сега и мравките не искали да я приютят при себе си в земята — затова е тук. Дядо Й. е като вехта енциклопедия. Тук е, защото щял да загрозява новия хол и да заема много място. Дядо Я. пък си припомняше как някога изпратил сина си при бакалина. Понеже нямало сирене, момчето поискало 2 лукчета, платило с десет лева и бързо-бързо си излязло. Бащата му простил. След 40 години синът — вече мъж — изпратил баща си в бакалницата. Дядото дал 10 лева за един бакпулвер и забравил да вземе рестото. Но синът не му простил — днес са десет, ама с тая склероза… И го пратил тук.
Болезнени и нерадостни са тези истории, затворени по съдебни папки или чути тук-там. От многото ми е останала онази, прилична на сюжет за криминален филм. Синът, някогашно неоправно дете, пораснал, сложил вратовръзка и лъснати обувки и отишъл да учи в големия град. Дошла майка му на гости. Излезли на разходка. Бабата ходела все по-бавно, забравяла все по-често, пъшкала все по-тежко и от годините, и от възторга. Но била щастлива до рамото на сина си.
„Мамо — рекъл той, — почини си на тази пейка. Ще оставя при теб и хляба. И не се тревожи – след пет минути съм тук.“ Същата вечер по телевизията може да са показали едно изгубено от родителите си дете. Но сигурно не са показали тази изоставена старица на една пейка, в центъра на голям град, която имала един хляб до края на земните си дни. Пред хората, които я намериха, нищо не си спомни за себе си, но с достойнство твърдеше, че сама се е изгубила, че никой не я е захвърлил.
Как ще я захвърлят нейните деца — уважаваният Андрей, доцент Попов, който всички така хвалят? Не, тя просто се е заблудила. Ще я потърсят. Почакайте и ще видите — те непременно ще я потърсят.
Един син: Имахме нужда от хол, детска стая, спалня и стаите свършиха. Никаква вина нямаме. Ако правеха апартаментите пет-шестстайни, нямаше да изгоня родителите си…
Но някои гонят родителите си и от двукатни къщи. Не се намерило място в къщата за дядо Иван от Д. и сега той живеел в бараката на двора между старите инструменти и бидоните за нафта. Беше изминал повече от 200 км, за да го посъветват в София какво да прави. Юрисконсултът на една редакция определи: „Съд, дядо, съд. Само това може да те спаси.“ „Съд ли? — сопна се дядо Иван. — И дума да не става. Аз детето си на съд няма да изправя. Гол и бос ще ходя, по пейките ще спя, но за резил пред града няма да ги правя.“
Пресилената родителска любов! За добро ли е, за лошо ли е? Тя ли ни направи такива неблагодарни? Тя ли ще направи и нашите деца неблагодарни към нас?
Много шум се вдигна в един град около друга история: спречкала се бабата нещо с младите, но се прибрала кротко в стаята си. Сигурна съм, че първото нещо, което си е помислила, е дали пък не са прави децата, дали не трябва да се извини, дали не им е тежко с нея — излишната. Измислила го е навярно безпогрешно — да иде да им иска прошка. Но… След ден-два трябва да е било — не отворили вратата, за да я потърсят за общата софра, но внучето поискало да я погали и да се измъкне на пръсти. Тихото измъкване станало излишно. Бабата не помръднала. Сега на тоя ден всички правят помен -невиждан помен. Синът и дъщерята се надпреварват да носят на масата, че много грехове им тежат
Ето, това е. Веднъж през пролетта реших да наблюдавам как ще се появят листата на дръвчетата. Изпуснах ги. Те бяха неочаквано променили въздуха. Точно така не забелязваме откога сме станали по-високи от нашите майки, откога те са станали по-малки от нас, откога сме започнали да им се караме (нали някога беше обратното), как стоте свидетелства за обич, които някога редовно сме им поднасяли, са се разпилели, та сега едва намираме едно истинско свидетелство на сто дни…
Ние изобщо спираме да забелязваме доста неща, когато пораснем и по години, и по претенции… В Софийската катедра по съдебна медицина са зарегистрирани десетки възрастни хора, пожелали да бъдат освидетелствани след нанасяне на побой от снахи, зетьове, синове, дъщери. Но рядко някое от тия удостоверения става начало на съдебни дела. Тези свидетелства нямат за родителите ни такова значение, каквото ние отдаваме на нашите — за да ги размахаме, когато трябва. Старите родителски души, пресъхнали от чакане и смалени от тиха, тлееща печал, все търсят други свидетелства — за обич. И навярно се чудят откога такива документи се дават само при поискване…
Източник: gzona.eu
