Живеех с хора, които ненавиждах
Живеех с хора, които ненавиждах. Историята ми започва. Работя като социален асистент. Помагам на болните и се превръщам в дясната им ръка. Историята се случи преди години. Тогава обгрижвах жена на средна възраст. Симона живееше сама. Чудех се защо роднините й са я изоставили, но не смеех да попитам. Тя не обичаше да говори и на въпросите ми отвръщаше еднозначно. Беше вечно намусена и сърдита. Обикновено се привързвам към хората, за които се грижа, но нея не я харесах. Три месеца по-късно бях готова да се откажа да ходя при нея, когато състоянието й се влоши.
И точно тогава се оказа, че тя има роднини. Една сутрин заварих в дома й млада жена, на възраст около 35, която се представи за нейна дъщеря. Каза, че ще отведе майка си в хоспис, за да може да получава денонощни грижи. Докато стягахме багажа, дъщерята на Симона ме помоли да наема някой да почисти апартамента.
Остави ми пари, адрес, на който да я потърся, и си тръгна. На другия ден преглеждах вещите на бившата ми пациентка. Подредих дрехите й и точно да затворя гардероба, забелязах стара тетрадка. Обрах полепналия прах и любопитно я отворих. За моя изненада беше дневник, в който Симона описваше чувствата си. Едва прочела първите редове, не можах да откъсна очи от избелелите листа. Колко много болка, омраза, гняв, но и любов беше таила тя в душата си. Неотдавна разбрах, че вече не е между живите, и ще споделя с вас историята от тетрадката.
„За всичко е виновна майка ми. Мразя я! Лиши ме от баща, а сега ми отне и единствения мъж, когото някога съм обичала. Години наред ме убеждаваше, че нямаме нужда от друг в живота си. Каква лъжкиня! Никога няма да забравя онзи миг, когато погледите ни с Яни се срещнаха. Гледах го и си мислех, че не съм виждала по-красиви очи.
Поглъщат те, стигат до душата ти и флиртуват с нея. Тя ми каза, че Яни е син на неин далечен роднина и временно ще остане у дома. Той не изглеждаше много по-голям от мен, имахме едва пет години разлика. По онова време не се прибирах често вкъщи, но заради него се промених. Харесвах го и исках между нас да се случи нещо. Той нахлуваше в сънищата ми, караше ме да плача от страст, а сърцето ми да изгаря от любов. Но каквото и да правех, Яни не ми обръщаше внимание. Отнасяше се към мен като към дете. Не след дълго разбрах защо издига стена.
Веднъж се прибрах по-рано. Вкъщи цареше мъртвешка тишина. Помислих, че съм сама, когато дочух стонове от спалнята. Рязко отворих вратата и ги видях: Яни и майка ми. Прехапах устни от гняв. Същата вечер тя ми каза, че не е син на далечен роднина, а неин любовник. Страхувала се, че няма да приема разликата им, затова ме излъгала. Споделяше ми чувствата си, без да подозира за вулкана в душата ми. Притесняваше се за възрастта им, а не знаеше, че всъщност аз обичам този мъж.
Може би тогава я намразих толкова диво, че си пожелах да умре, за да бъде той единствено мой. В яростта и ревността си реших, че ще обърна света, за да ги разделя. Убеждението, че с Яни сме сродни души, се превърна във фиксидея, граничеща с лудост. Какво ли не направих, за да го впечатля, но напразно. Колкото повече се влюбвах, толкова повече намразвах жената, която ми е дала живот. Скоро след това майка ми се разболя и влезе в болница.
Когато я изписаха, той организира невероятно посрещане. Оттогава всеки ден наблюдавах как се грижи за нея. Отрупваше я с цветя, а вечер излизаха на терасата, за да наблюдават звездите. Един ден Яни влезе в стаята ми, седна на леглото, мълчаливо ме погледна и някак уж между другото спомена: „След две седмици ще се оженя за майка ти. Очаквам да приемеш решението ми.“ И тогава онзи вулкан, който клокочеше в гърдите ми, избухна с пълна сила. Като обезумяла се развиках: „Защо? Тя е стара и болна, а аз съм млада и здрава.“ Яни повдигна лицето ми и тихо каза: „Защото я обичам!“
От инат и от сляпо желание да ги нараня се омъжих за човек, когото не обичах. Исках да ги заболи, но заболя само мен. От брака си родих дъщеря. И тя като баща си не успя да докосне сърцето ми. Живеех с хора, които дълбоко в себе си наневиждах. Имах дом, ала нямах истинско семейство.
Десет години по-късно майка ми отново се разболя. Този път лекарите не можаха да й помогнат и краят й беше близо. Навестявах я често и всеки път ставах неволен свидетел на нежните грижи на Яни. Тя изглеждаше толкова жалка и безпомощна, а той продължаваше да е луд по нея. Отново излизаха вечер на терасата, но сега Яни я носеше на ръце.
Много скоро майка ми стана една от звездите, които така обичаше. След погребението й отидох при съпруга й, прегърнах го, но вместо да изкажа съболезнования, отроних: „Най-накрая можем да бъдем заедно.“ Той ме погледна с невиждащ поглед, без да каже нищо. Аз обаче имах план. Още на другия ден си събрах багажа, зарязах семейството си и се преместих в дома на майка ми. Те ми принадлежаха – вдовецът и жилището. И ако преди воювах само с майка си, сега бях готова да издера очите на всяка жена, която дръзнеше да заговори Яни. През нощта влязох в стаята му разголена. Яни плачеше и ме изгони. Полудях. Тя беше в гроба, но любовта му към нея все така гореше.
На следващия ден Яни не се прибра. Това беше краят. Повече не го видях. Не след дълго и аз се разболях. Мисля, че освен жилището, наследих и болестта на майка си. Напразно чаках Яни да дойде, да ме вдигне на ръце, за да видя звездите от балкона.“
Тук тетрадката свършваше. Не знаех да съжалявам ли Симона, или да изпитвам презрение. Има любов, за която Бог наказва и нейната беше такава. Дръзка, недопустима, опорочена.
Вероника
Източник: Лична драма
