Живеех с хора, които ненавиждах -

Живеех с хора, които ненавиждах. Историята ми започва. Работя като социален асистент. Помагам на болните и се превръщам в дясната им ръка. Историята се случи преди години. Тогава обгрижвах жена на средна възраст. Симона живееше сама. Чудех се защо роднините й са я изоставили, но не смеех да попитам. Тя не обичаше да говори и на въпросите ми отвръщаше еднозначно. Беше вечно намусена и сърдита. Обикновено се привързвам към хората, за които се грижа, но нея не я харесах. Три месеца по-късно бях готова да се откажа да ходя при нея, когато състоянието й се влоши.

И точно тогава се оказа, че тя има роднини. Една сутрин заварих в дома й млада жена, на възраст около 35, която се представи за нейна дъщеря. Каза, че ще отведе майка си в хоспис, за да може да получава денонощни грижи. Докато стягахме багажа, дъщерята на Симона ме помоли да наема някой да почисти апартамента.

Остави ми пари, адрес, на който да я потърся, и си тръгна. На другия ден преглеждах вещите на бившата ми пациентка. Подредих дрехите й и точно да затворя гардероба, забелязах стара тетрадка. Обрах полепналия прах и любопитно я отворих. За моя изненада беше дневник, в който Симона описваше чувствата си. Едва прочела първите редове, не можах да откъсна очи от избелелите листа. Колко много болка, омраза, гняв, но и любов беше таила тя в душата си.

Неотдавна разбрах, че вече не е между живите, и ще споделя с вас историята от тетрадката.
“За всичко е виновна майка ми. Мразя я! Лиши ме от баща, а сега ми отне и единствения мъж, когото някога съм обичала. Години наред ме убеждаваше, че нямаме нужда от друг в живота си. Каква лъжкиня! Никога няма да забравя онзи миг, когато погледите ни с Яни се срещнаха. Гледах го и си мислех, че не съм виждала по-красиви очи.

Поглъщат те, стигат до душата ти и флиртуват с нея. Тя ми каза, че Яни е син на неин далечен роднина и временно ще остане у дома. Той не изглеждаше много по-голям от мен, имахме едва пет години разлика. По онова време не се прибирах често вкъщи, но заради него се промених. Харесвах го и исках между нас да се случи нещо. Той нахлуваше в сънищата ми, караше ме да плача от страст, а сърцето ми да изгаря от любов. Но каквото и да правех, Яни не ми обръщаше внимание. Отнасяше се към мен като към дете. Не след дълго разбрах защо издига стена.

Веднъж се прибрах по-рано. Вкъщи цареше мъртвешка тишина. Помислих, че съм сама, когато дочух стонове от спалнята. Рязко отворих вратата и ги видях: Яни и майка ми. Прехапах устни от гняв. Същата вечер тя ми каза, че не е син на далечен роднина, а неин любовник. Страхувала се, че няма да приема разликата им, затова ме излъгала. Споделяше ми чувствата си, без да подозира за вулкана в душата ми. Притесняваше се за възрастта им, а не знаеше, че всъщност аз обичам този мъж.

Може би тогава я намразих толкова диво, че си пожелах да умре, за да бъде той единствено мой. В яростта и ревността си реших, че ще обърна света, за да ги разделя. Убеждението, че с Яни сме сродни души, се превърна във фиксидея, граничеща с лудост. Какво ли не направих, за да го впечатля, но напразно. Колкото повече се влюбвах, толкова повече намразвах жената, която ми е дала живот. Скоро след това майка ми се разболя и влезе в болница.

Когато я изписаха, той организира невероятно посрещане. Оттогава всеки ден наблюдавах как се грижи за нея. Отрупваше я с цветя, а вечер излизаха на терасата, за да наблюдават звездите. Един ден Яни влезе в стаята ми, седна на леглото, мълчаливо ме погледна и някак уж между другото спомена: “След две седмици ще се оженя за майка ти. Очаквам да приемеш решението ми.” И тогава онзи вулкан, който клокочеше в гърдите ми, избухна с пълна сила. Като обезумяла се развиках: “Защо? Тя е стара и болна, а аз съм млада и здрава.” Яни повдигна лицето ми и тихо каза: “Защото я обичам!”

От инат и от сляпо желание да ги нараня се омъжих за човек, когото не обичах. Исках да ги заболи, но заболя само мен. От брака си родих дъщеря. И тя като баща си не успя да докосне сърцето ми. Живеех с хора, които дълбоко в себе си наневиждах. Имах дом, ала нямах истинско семейство.

Десет години по-късно майка ми отново се разболя. Този път лекарите не можаха да й помогнат и краят й беше близо. Навестявах я често и всеки път ставах неволен свидетел на нежните грижи на Яни. Тя изглеждаше толкова жалка и безпомощна, а той продължаваше да е луд по нея. Отново излизаха вечер на терасата, но сега Яни я носеше на ръце.

Много скоро майка ми стана една от звездите, които така обичаше. След погребението й отидох при съпруга й, прегърнах го, но вместо да изкажа съболезнования, отроних: “Най-накрая можем да бъдем заедно.” Той ме погледна с невиждащ поглед, без да каже нищо. Аз обаче имах план. Още на другия ден си събрах багажа, зарязах семейството си и се преместих в дома на майка ми. Те ми принадлежаха – вдовецът и жилището. И ако преди воювах само с майка си, сега бях готова да издера очите на всяка жена, която дръзнеше да заговори Яни. През нощта влязох в стаята му разголена. Яни плачеше и ме изгони. Полудях. Тя беше в гроба, но любовта му към нея все така гореше.