Животът в чужбина не е цветя и рози. Аз съм дете на 80-те години. След комунизма много от семействата, живеещи в близост имигрираха: Германия или Америка. Не се връщаха с години и на мен мечтата ми беше да замина в чужбина. На 18 ме разубедиха и останах в България, завърших Пловдивски университет, после завърших магистратура в Свищов, и започнах работа в Пловдив. Трябваше ми начален старт и стаж, работата беше чудесна, но плащането не. Затова заминах за едно лято като камериерка в едно малко селище между Инсбрук и Бернер. Това беше през 2009 година. Попаднах в малък семеен хотел, в който собственикът се оказа млад мъж, неженен, без деца, необвързан и със силно майчино присъствие. Беше лято, след работа ми беше скучно, в почивните дни си правех излети, но без познати и приятели наоколо ми беше много самотно. След работа ме канеха да пия кафе на рецепция, но винаги отказвах, гледах да се изпаря колкото се може по-скоро от очите на шефа.
С готвача и мияча на чинии живеехме в една къща и двамата бяха мили с мен. И от скука, ходих да помагам на готвача вечер, когато миячът на чинии почиваше. Няколко пъти шефът ме засече в кухнята, но нищо не каза.
Докато един ден не ме покани на излет с една група германци. Каза ми, че не мога да тръгна с обикновени анцунг и маратонки, а със специална „екипировка“ панталони за излет, специална риза и обувки. Подари ми риза и панталон, а аз изтичах и си купих от близкия магазин „Саломон“. Оказа се, че не били типичните за излет обувки, трябвало да са по-високи, над глезена. Но ме прие и с тях на излета. Въпреки, че ми беше толкова глупаво, сякаш в България не съм ходила на излет и не съм тичала по горите дори и със сандали! Брех!Беше чудесно да съм сред нови хора, германците ме питаха и разпитваха за България и за живота там. защо съм дошла тук и т.н.
Вечеряхме и се прибрахме, но аз се чувствах поласкана, че съм предизвикала по някакъв начин интереса на шефа. След това ме извика един ден на терасата и ми показа, къде какво планувал да строи, искал да си направи по-голям апартамент и т.н. И ако предприемел тази стъка, трябвало сега да го направи, а не след 10 години, когато е на 50.Но защо го разказваше на мен, звучеше като, че ли иска аз да му стана жена. Обля ме едно толкова топло чувство на щастие, което никога преди никога след това не съм изпитвала. След това ме покани една вечер в Инсбрук, разхождахме се и ме хвана за ръка. Аз не спирах да се обръщам към него с „Г-н Х….“ и някак този респект противоречеше с хващането на ръце. Беше ми странно, бях объркана, не знаех какво да правя и дали да се поддам на изкушението и опитам от забранения плод. Не бях обвързана и в България нямах перспектива, исках семейство, деце, времето си казваше думата и поех предизвикателството.
Попаднах в капана. Станахме двойка.
На края на сезона исках да си купя нов лаптоп и той ми поръча от фирмата, която поддържа сървъра и компютрите на хотела. От персонала останах само аз. Даде ми задача да изчистия апартаметните основно на първия етаж. И накрая на октомври ми каза, че през октомври ме е пуснал на 1/2 работно време, удържал си е парите за лаптопа и ми връчи по-малко от половин заплата. Тогава беше първото ни сериозно скарване, при което казах, че ме използва и не съм съгласна с това. А той рече:“Щом те използвам, можеш да се прибереш в България“. Бях влюбена, възлагах големи надежди и останах! Поредната грешка, предизвикана от манипулация и пагубни емоции. Останах и работих на черно, без договор и без заплащане от 01.ноември докато получих разрешително за работа за зимния сезон.
Какво работех ли: той реновираше стаи в хотела. аз чистех, пренасях тухли и т.н. По цял ден работехме, на обед сядахме да ядем, майка му готвеше за нас и работниците, които участваха в ремонтите. Говореше се на диалект, който не разбирах, не ме включваха в разговорите. А зимата започнах като сервитьорка. Най-противното ми нещо, да прислугвам на хората. Сутрин приготвях закуската, бюфет, сервирах, носих на хората кафе или чай по масите…
Отсервирвах, чистех масите, приготвях за вечеря. С мен работеше едно момиче на 16 години, практикантче. Докато и тя напусна, тогава останах сама сутрин и с една келнерка вечер. Рано ставане, късно лягане, след обяда между 13.30 и 17ч бях сама, защото господинът беше на рецепция и се обясняваше меко и леко на рацепционистка или с гости. Но нямаше време за мен. И ето, че желанието ми да работя по новогодишните празници се изпълни!
Докато следвах си мислих, колко ли ще е готино да работиш в заведение, където клиентите се веселят. .. Тогава 2009-10 ми се предостави такава възможност. И за Коледа и за Нова година текат големи приготовления. Не знам защо това, което може да се свърши за час-два трябва да се прави 5-6 часа. Буквално без никаква почивка от 7 сутринта до към 1 часа на следващия ден се работи за КОледа и до 4 часа за НОва година. Ествствено тези часове не са заплатени! КАто се почне с местене на маси, декориране, сгъване на салфетки, слагане на допълнителни прибори и чаши, свещи, приготвяне на аперитив… Колуминационният момент беше на НОва година. Меню с шест ястия: предястие + супа+сорбет+ още едно предястие+основно ястие+десерт, ръцете ми вече отказваха, боляха ме китките от тежките чинии и непрекъснатото сервиране и отсериране, краката ме боляха, а приятелят ми, шефът дори не помогна, не пита как съм, не ме и потърси. Ужасно ми беше и така се самосъжалявах!
Оказа се отгоре на това, че бях длъжна да му нося шампанско, та хората като идат на бара да посрещат Нова година, да имат с какво да се чукнат, да но не! Аз не можех да се появя с червени от плач очи. В кухнята не можеха да разберат за какво плача, единият готвач каза:“Това е от стрес!“ Не, сълзите бяха първо от умора, после от негодувание и неразбиране на случващото се! Аз бях половинката на шефа, аз съм с 2 висши образования и дори те да не са на място в тази работа, то поне чувствах за нормално аз да се чукна на първо място с най-близкия до мен човек и да си пожелаем една хубава година! Вместо това, отсервирай, чисти, мести маси и подготвяй за закуска. А най-близкия ми човек така и не го видях вече тази нощ… Последва по-нататък още един разговор, в който го попитах какво очаква от мен в бъдеще, не искаше да ми каже, само отново каза, че съм свободна да реше какво да правя с бъдещето си, ако не съм доволна. Попитах го какво ще каже на познатите, когато си тръгна, а той отговори:
„Не бери грижа за това!“ Той се затвори в себе си, млъкна, не казваше нищо, показваше наранена гордост или може би гняв…! Няколко дни поне, така процедира. Събрах си багажа, един куфар. Той видя това, но нищо не каза, не ме и спря. Не знам защо и този път останах. Към края на зимата ходих на ледена пързалка, може би за 3-ти път. И без да искам си ударих ръката в стъклената стена на пързалката. Такава болка не бях изпитвала, докато се прибера бъката беше посиняла. Исках да ида на моя практикуващ лекар, но той каза: „Не, той ще каже, че е счупена и ще ти изпише болнични! Ще отидеш при братовчедка ми!“ Тя е младичка и току що завършила, и точно защото му е роднина не я избрах за лекар. Нямах доверие, като негова роднина, какво могат да ми направят! Но отидох при нея. И тя на рентген видя, че има счупване на кутрето и ми сложи шина за 10 дни.
Бях в болнични, но пак бях на сървиз, пак работех дори и носейки 1 чиния! Четях отвращението на някои от гостите по очите, когато им носех ястията, но на скъпият ми, н ему пукаше…Не му пукаше, когато ми беше лошо, с температура и повръщане продължавах да работя! Зимата мина и той дойде през април в България за 5 дни. Не показваше емоции, нито чувства към мен. Запознах го със семейство си, с познати, той работеше по няколко часа на ден на компа… Не каза дали му харесва или не, но оттогава не иска да идва повече в България. Тогава в междусезонието останах за много кратко в България изпитвах нужда да съм с него или по-точно край него, защото истински никога не сме били заедно, не сме имали време да излизаме някъде или просто да седнем да поговорим.
Отново имаше ремонти и отново не ми плащаше, веднъж каза:“Нали спиш и ядеш тук!“ Погневих се от тези думи, защото той не ме бе намерил на улицата нито съм изпаднала дотолкова, че да работя на някого и дори на него за спане и храна! Аз да не съм животно. Не искаше да разбере и майка му непрекъснато го подклаждаше, насърчаваше и защитаваше срещу мен. Коя съм аз гяурка, че да имам претенции в хотела им! Непреперкъснато бръщолевеше нещо или срещу чужденците, срещу бежанците от Чечня или от студентите, които вместо да работят, учели години наред… И аз се чувствах пряко засегната! Но се правих, че не се засягах. Сега се чудя, каква ли глупачка съм изглеждала тогава???
Работих бременна буквално до последната минута, работех след като родих, работех вечер с детската количка и бебе, изложено на цигарен дим и шум на гостите, защото нямаше кой да гледа бебето. Работих бременна и с второто и да са живи и здрави скоро на 5 и на 6 ще станат, деца без занимавка, без режим, затворени в хотела, няма излизане, нищо… На една градина, която ходят от 8 до 12 и после се щурят из хотела или гледат ТВ или пред компа. Аз работя без почивен ден през сезона, понякога правя 14 работни часа. А моят възлюбен се прибира между 1 и 3 часа през нощта, седи и си гледа ТВ сам след като затвори хотела. За него единственото важно нещо са собственото му спокойствие и да върви гладко в хотел (да има достатъчно персонал, та той да не трябва да прави нищо!)
Та с всичко това искам да кажа на всички жени, да внимават, с кого се захващат и особено с чужденци, те си търсят само интереса!
Публикуваме без редакция писмото на В.В.
Източник: Виж ти
