Злото се връща с бумеранг, но аз го осъзнах твърде късно. Бях само на 20 – млада, усмихната и фриволна, когато се запознах с Костантин. Той беше с десет години по-голям от мен и живееше с болната си майка. Леля Теодора мечтаеше да види сина си щастливо задомен, докато все още е жива. В нейните представи жената бе тази, която се грижи за дома и семейството, а мъжът изкарва прехраната. Горката, тя не знаеше, че светът, който тя познаваше, отдавна се е променил. Преди да ме срещне, Константин е имал две несполучливи любовни връзки, които емоционално го бяха смачкали. Страхът, че отново ще разбият сърцето му, го караше да бъде недоверчив и в началото много трудно се разбирахме. Макар да му изглеждах лекомислена, с времето спечелих любовта и доверието му до такава степен, че започна да прави планове за сватба.
За мен връзката ни беше по-скоро флирт, игра, но нищо по-съществено. Когато си на 20 и целият живот е пред теб, последното, за което мислиш, е да се омъжиш и да се грижиш за болна свекърва. Не отричам, бях се привързала към Константин и може би затова, когато той – зачервен и развълнуван – ми предложи брак, аз замълчах, защото не успях да събера смелост и да му призная, че не съм готова. За съжаление той приел моето мълчание за съгласие и веднага заръчал на майка си да се стяга за сватба. Тя, от своя страна, започнала да се хвали на близки и роднини и след няколко дни дойдоха да ме поискат официално от родителите ми. Нашите останаха шокирани, не знаеха, че съм решила да се омъжвам, а аз се смутих и отново замълчах, което бе поредната ми голяма грешка. Няколко месеца мълчаливо наблюдавах как близките ми се стягат за сватба.
Един ден леля Теодора ме извика у тях. С тайнствена нотка в гласа ми каза, че имала голяма изненада за мен и пред смаяните ми очи извади от шкафа наниз от златни пендари. Каза, че подаръкът има най-вече сантиментална цена, защото няколко поколения се предавали от свекърва на снаха. Виждайки каква надежда гори в очите й, осъзнах, че не мога повече да крия истината и трябва да прекратя този фарс. Колкото и да ми беше трудно и да се страхувах, че ще нараня Константин, още същата вечер му казах, че сватба няма да има.
Винаги ще помня страшния блясък в очите му и с каква омраза ме изгаряше погледът му. Тръгнах си с чувство за вина, без да знам, че 25 години по-късно двамата отново ще се изправим лице в лице. Сватба все пак е имало, защото от срам пред близки и роднини, и най-вече под натиска на майка си, Константин скоро се оженил за жена, с която са се познавали едва от седмица.
Изтърпях критиките на родители, приятели и близки, и когато след близо две години срещнах Валентин, бях напълно сигурна, че това е мъжът, за когото без всякакво колебание съм готова да се омъжа. Месеци по-късно родих дъщеря ни Александра и радвайки се на щастието си, загърбих окончателно миналото.
Времето летеше и почти не разбрах кога малкото ми момиченце се превърна в красива млада жена на 22 години. Един ден Александра, почти тичешком, се прибра у дома и с радостни писъци се хвърли на врата ми: „Мамо, познай какво ми се случи! Евгени ми предложи да се оженим!“ Двете се прегърнахме и като луди започнахме да танцуваме в стаята. Познавах Евгени и го одобрявах за зет. Струваше ми се мил, внимателен, сериозен младеж, който би направил дъщеря ми щастлива. Оставаше само да се срещнем с родителите му и да уточним датата на сватбата. И тогава се появи бумерангът: по трудния начин научих, че „каквото посееш – това ще пожънеш“.
Седмица преди събитието по телефона се обади мъжки глас, съобщавайки прекалено официално, че довечера ще дойдат у дома родителите на Евгени. Не обърнах внимание на странния му тон и щастлива, че най-накрая ще се срещна със сватовете, започнах да се стягам за уречената среща. Но какво бе изумлението ми, когато вечерта на вратата застана бившият ми годеник Константин! Остаряло, с посивяла коса, моето минало ми подаде ръка, преструвайки се, че не ме познава. До него, величествено изправена, стоеше съпругата му. Странно, но Евгени го нямаше. С изтръпнали крака поканих гостите да влязат, а Александра предложи да им сервира кафе.
Те отказаха, настъпи минута неловко мълчание, след което, изкашляйки се леко, Константин заяви, че сватба нямало да има, защото синът му преценил, че този брак няма бъдеще. И още предния ден отлетял за Ню Йорк, където щял да живее и работи. И както стояха прави, си тръгнаха. Погледнах към съпруга си и видях колко измъчен вид има, а някъде зад себе си чувах риданията на Александра. Току-що тези хора бяха разбили сърцето на единствената ми дъщеря. Отново не казах нищо, а и имаше ли смисъл да говоря? Какво можех да им кажа? Че преди много години аз бях тази, която съсипа живота на бащата на Евгени? Тогава разбрах колко истина има в приказката, че когато съдбата иска да те накаже, те удря по най-милото ти…
Оттогава изминаха 10 години. Александра едва оцеля след жестокото предателство, но младостта й помогна да се върне към живота. Срещна прекрасен мъж, с когото създадоха семейство, родиха им се момче и момиче. А преди седмица възелът с необяснимото бягство на бившия й годеник се разплете. Дъщеря ми получи писмо от Евгени. Баща му починал наскоро и на смъртния си одър признал, че гнусните снимки, доказващи, че Александра му изневерява, са били монтаж. Константин ги подхвърлил на сина си, за да предотврати сватбата, защото не можел да приеме да се сроди с жената, която навремето се подиграла с чувствата му. Накрая Евгени я молеше да му прости за ужасната постъпка, съсипала и неговия живот, и й пожелаваше да е щастлива.
Дъщеря ми сгъна писмото, погледна ме мило и се усмихна: „Всичко е наред, мамо! И двете сме извадили късмет. Ти си се отървала от лош и отмъстителен мъж, а аз – от глупав наивник!“ Наведе се и ме целуна.
Нина
Източник: Виж ти
