Имах хубаво детство, въпреки Соца
Имах хубаво детство, независимо, че уцелих времето на Соца. За социализма, БКП, Тодор Живков, лагерите и т.н. не мога да говоря от първо лице, поради простата причина, че съм бил едва 4 клас, когато падна бай Тошо. Но си спомням отчетливо някои неща, които трудно ще забравя. Когато станах първи клас в една хубава топла Великденска вечер, нашето семейство решихме да отидем до едно софийско манастирче, за да запалим свещички за Великден. Пред манастирчето нямаше много хора, но ясно си спомням двама строги милиционери с един голям фенер в ръка, от тези, газовите. Щом наближихме, те ни спряха и насочиха фенера право в очите ми с думите: “Детето е малко, нямате право да го водите на църква”.
Не си спомням бабите, дядовците и моите родители какво им отговориха, но след кратко пререкание бяхме отпратени да си ходим вкъщи, без да влезем в църквата. Помня баба ми, която запали свещта вкъщи и там почетохме празника. Странното е, че си спомням едно такова разочарование от случката, един горчив вкус, останал и до ден днешен.
Друг ясен спомен от времето преди 1989 година е разбира се чернобилската катастрофа. Тогава бях втори клас и когато валя киселинният дъжд аз похапнах доволно количество зелени джанки. Детска му работа, откъде да знам, че не трябва? А всъщност после се замислих, че нямаше как да знам, тъй като 80% от българския народ не знаеха. Просто не бяха предупредени. Може би ще кажете, че след това не е имало последствия? Ами само ще ви кажа, че след една година ми се отключи зловеща алергия към треви и прах. Дали е било случайност или не – никой не може да каже.
Друг по-ярък спомен от тогава е когато ставах чавдарче и после пионерче (макар и за кратко). Да си призная честно, никак не ги обичах тези неща. Правех ги по задължение. Редовно не носех връзката на врата си и ми правеха забележка. Веднъж даже искаха да ми намаляват поведението. Но някак си се измъкнах и успях да дочакам падането на режима и на тази глупост, от която се избавих.
По времето на соца също си спомням как баща ми си купи от СССР запорожец и колко много години тази кола ни придвижваше до морето и планините. Помня как я охлаждаш, защото на баирите загряваше и трябваше да спираме. Как пътят ни до Ахтопол беше 10 часа (сега е 4 часа). Имаше някаква романтика в това, но се радвам, че сега има много повече удобства.
Помня също, че прословутите банани идваха за Нова година, а течният шоколад ни го носеха от Югославия, където имахме роднини. Леле, какви неща са ме радвали само! Шашкам се сериозно като си помисля за това. А с какъв кеф баща ми надминаваше Ладите и Москвичите със Запорожката – незаменимо удоволствие. Вярно, че го правеше главно на спусканията, но си спомням кефа след направената маневра. Е после те ни го връщаха, но какво ти пука – важното е, че си бил първи.
За Корекома нямам ясен спомен, знам, че веднъж пих истинска кола и ядох тоблерон.
В училище си спомнян ведрината и радиоуредбата, по физическо ни пускаха музика и упражнения по магнетофон с две ролки, спомням си и касетките с детски приказки и песни в последствие, хитовете на „Юръп“, „Форинър“, „Куийн“.
Сега се сетих, че след Ахтопол имаше бариера и граничари и не ни пускаха дори до Синеморец. Колко сме ги молили да отидем да разгледаме…уви, не стана.
Сега като поглеждам назад с почти лека недоловима носталгия и си казвам, че моите деца и евентуално внуци някак си не заслужават да живея в такова общество.
Сега удобствата са в пъти повече, имаш свобода да пътуваш, не си ограничен, можеш да работиш каквото поискаш и да печелиш колкото искаш. Всичко зависи само от теб.
Затова просто нямаме право да се оплакваме, а трябва да гледаме напред. Не трябва да имаме очаквания за помощ от държавата ни, трябва да си помогнем сами – както на нас, така и на семейството ни.
