Дъщеря ми се появи внезапно
Дъщеря ми се появи изведнъж един ден, когато бях с приятелката ми. Така започва историята ми. Най-накрая преглътнах поредното си поражение, дори и самолюбието си и поисках прошка от дъщеря си Вероника. За едно-единствено нещо я помолих – заедно да напишем това писмо. То хем е извинението към нея за всичко, което й причиних, хем е покаянието, от което имам нужда. Как иначе да кажа цялата истина на майката на сина си и да я помоля да се върне? И сега не знам дали ще го направи, но поне вярвам, че ще прочете написаното.
Аз бях четвъртото дете на родителите си – баща ми искал син и изнудвал майка ми да ражда, докато се появи момче. Бях неговият любимец, така е, но това изобщо не направи живота ни по-хубав – нито моя, нито на сестрите ми, нито на родителите ми. Но баща ми успя да ми внуши, че всеки мъж трябва да направи син. Бях само на 23, когато започна от сутрин до вечер да ми говори едно и също – хайде, време е, ти ще продължиш рода.
На 25 се ожених за Бистра – момиче, което напълно отговаряше на името си. Беше красива, кротка и девствена – съвсем по вкуса на нашите. С нея се разведох след три години, защото тя не забременя, а аз имах работа да върша – момче да правя. Майка ми харесваше Бистра, учеше ме на търпение и искаше да почакам, но баща ми отсече, че няма време за губене, ако трябва като него три момичета да отгледам преди сина… Разведох се. След три години Бистра се омъжи и роди син, но на друг. Тогава баща ми съвсем откачи: “Хайде, какво чакаш, хората ще кажат, че ти не можеш да правиш деца…”
Ожених се за Веселка – също добро същество, което ме обичаше повече, отколкото аз нея. Забременя, преди да сключим брак – баща ми повтаряше, че повече нямам право на грешка.
Аз бях щастлив, когато се роди Вероника – моето малко момиченце ми беше одрало кожата, всички го виждаха. А като започна да вика тати, просто разтапяше душата ми. Но отровата, посята от баща ми, отново ме заяде – той ден след ден говореше, че ще умре с отворени очи, без да дочака внук. Веселка ме молеше да не бързаме с второ дете, трудно роди, искаше да се закрепи, да се порадваме на момиченцето си, пък после да имаме второ – млади бяхме, имахме време. Аз обаче не давах дума да се издума – баща ми ме тормозеше, аз тормозех нея. Веднъж, понеже нещо ми хитрееше и не искаше да си лягаме, я ударих – не много силно, но гадно, с опакото на ръката, обидно. И тогава тя ми изкрещя: “Не разбираш ли, ще родя второ дете само ако аз поискам…” Тогава моята тъпа мъжка глава осъзна, че жена ми пие хапчета… След година вече бяхме разведени. Тя си взе Вероника и отиде при родителите си. Плащах издръжка, но не ходех да виждам дъщеря си. Сякаш изведнъж ми отмиля, а и старата задача отново ми беше поставена – мой син и внук на баща ми, който да продължи фамилията.
От самото начало на връзката ни с Кристина ми беше ясно, че тя ще командва парада. Майка ми не я харесваше, а татко имаше само един критерий – ще ражда ли, или не. Тя пък явно си правеше други сметки – да ме върже с дете. Беше няколко години по-голяма от мене и нямаше за кога да чака. В крайна сметка стана ясно, че ще имаме бебе, а след време видеозонът ни донесе най-голямото щастие – докторът видял пишчица, син демек. От онзи момент за мен и за баща ми Кристина беше богиня. Носехме я на ръце в буквалния и в преносния смисъл. Дори купихме жилище в големия град, за да е далече от хорските клюки, от мърморенето на майка ми и от заядливите ми сестри.
Тя, честно казано, не се лигавеше. Дори искаше да си ходи на работа, защото не била болна, а само бременна. Но аз не давах дума да се издума – майката на моя син не можеше да става рано, да се тъпче по автобуси, да я ядосват разни келеши, дето й се пишат началници. Аз пазарувах, аз готвех, аз чистех – всичко правех, докато тя имаше само една работа – да роди моя син.
Един ден на вратата се звънна и аз избързах да отворя, че Кристина си беше полегнала. На вратата стоеше Вероника – голяма, красива, абитуриентка. Познах я със сърцето си, но и с очите си – все още приличаше на мен, но беше по-стройна, по-хубава, по-нежна. Душата ми някак изведнъж се отвори, протегнах ръце и я стиснах в прегръдките си. И точно както я галех по косата, чух зад гърба си Кристина да казва: “Какво става тука? Коя е тази? Ти педофил ли си, че ходиш с малолетни…” Преди да кажа и дума, тя вече стоеше на входа. Бях толкова шашнат, че дори не опитах да я спра, да й обясня, че това прекрасно създание не ми е любовница, а моята дъщеря…
Кристина си отиде. Не знам къде е. Изключи телефона си, а приятелките й вдигат рамене и не ми казват нищо за нея. Аз се побърквам от притеснения и искам да й кажа цялата истина, но тя не ми дава възможност. Не мога да повярвам, че синът, за когото толкова мечтаех, ще се роди без мен и ще расте без баща. Надявам се дотогава на Кристина да й мине, а и няма да остави бебето с баща неизвестен. Ще му дам името си и малко по малко ще си върна и него, и майка му. Каквото и да ми струва.
Бащата
Източник: Лична драма