Дядо Петър и съпругата му пееха песни
Дядо Петър и баба Юлия ще останат винаги в сърцето ми. Винаги ще си спомням с носталгия улицата, където премина детството ми – широка, с високи тополи. Преди години там живееха дядо Петър и съпругата му – баба Юлия. Двамата имаха куче – малък рошав пес на име Тоби. Възрасната двойка живееше скромно и избягваше да се намесва в чуждите животи. Спомням си, че бях заинтригувана от името на тази баба -Юлия. В нашето село това име беше странно: тогава си помислих, че е по-подходящо за принцеса от приказките, отколкото за баба, защото никоя от приятелките ми не се казваше така.
През една топла августовска вечер с мама се прибирахме у дома. На нашата улица беше тъмно, нямаше лампи, само от прозорците на съседните къщи леко надничаше светлина.
Изведнъж чухме странен звук. Уплаших се и стиснах здраво мама за ръката, но после осъзнах, че някой пее. В двора на дядо Петър, той и жена му Юлия, стояха на пейката и пееха песни. По онова време постъпката им ми се стори неразбираема – да стоя до съпруга ми в мълчание, да се гледаме един друг в очите и да пеем песни. По-късно осъзнах, че по този начин са изразявали силната любов, която гореше в сърцата им. Когато пораснах, светът ми се преобърна. Редовно ставах свидетел на скандалите между родителите ми и поведението им се превърна в ежедневие за мен. Понякога си спомнях за песните на двамата старци и не вярвах, че някога ще мога да изградя с бъдещия си съпруг подобни топли отношения.
Изминаха години. Баба Юлия почина първа. Не можах да присъствам на погребението й – имах куп проблеми в училище. След смъртта й дядо Петър се разболя. Самотата го потисна и от двора им вече не се чуваха нежни песни. Понякога го виждах да се разхожда по улицата и на лицето му беше изписана силна тъга. Поздравяваше ме тихо и бързаше да се прибере у дома – там, където всичко го свързваше с любимата му съпруга. Година по-късно дядо Петър съвсем занемари външния си вид. Излизаше само до пощенската кутия, а до него неизменно крачеше верният Тоби – безмълвният стар свидетел на любовта му. След няколко крачки спираха, обръщаха се назад, сякаш чакаха някого, въздъхваха и обезсърчено продължаваха напред. Знам, че дядо Петър никога няма да спре да обича своята Юлия. Ще я чака всяка вечер в тъмното на пейката, докато някой ден любящото му сърце спре да тупти.
Източник: Лична драма