Съпругата на моя любовник не знаеше за нас
Съпругата на моя любовник никога не разбра за нашата връзка. Така започва моята изповед пред вас. Преди години обичах празниците, особено когато приготвях трапезата, в очакване на любимия. Нямах търпение двамата да се сгушим в леглото и да гледаме някаква романтична комедия. Бяхме щастливи, очите ни блестяха от любов. Сякаш беше преди 100 години. Той отдавна не е между живите, а днес празниците не ми носят нищо друго, освен поредния дълъг ден до инвалидния стол на неговата съпруга Бояна.
Какво ли не се случва в живота! По онова време в моя свят имаше място за страст, романтика, ревност и омраза. Омраза към тази, над която сега треперя. Бояна е единствената ми жива връзка с Иван. Тя всеки ден ми говори за него, показва ми снимки, пази дрехите му. Думите й са пропити от нежност, гласът й трепери, мислите й са чисти като детска сълза.
Тя никога не заподозря, че съпругът, когото продължава да боготвори, е имал друга жена. До ден днешен го мисли за верен, любящ и всеотдаен. И той наистина беше такъв. Странно, но Иван, обичаше и двете ни.
Винаги съм се съмнявала, че един мъж може да раздели сърцето си на две. В деня, в който Иван напусна този свят, разбрах, че е възможно.
Връзката ни продължи 6 години, бяхме влюбени един в друг. Знаех, че е женен и това ме убиваше. В началото вярвах, че отношенията ни са просто флирт – бягство от скуката, но с времето започнах да мисля за него като за свой мъж. Ревнувах го от дъщеря му, мразех неистово съпругата му.
Иван не искаше да я напусне, Бояна била болна. Имала проблеми със сърцето, а той не желаел със собствените си ръце да я тикне към смъртта.
Един истински мъж, казваше той, остава до близките си, в добро и зло. Думите му ме караха да ненавиждам Бояна още повече. Изпитвах пронизваща болка от ревност. В такива моменти наистина я мразех и мислено й пожелавах да я сполети нещо лошо. Не разбрах какво ги свързва. Да, имаха дъщеря, но тя отдавна бе поела по своя път. В представите ми аз бях неговата истинска жена, а Бояна – нежелано бреме. Иван, с поведението си, показваше, че съм права: понякога бяхме заедно на празниците, обсипваше ме с нежност и се кълнеше, че не би ме напуснал за нищо на света. Сега знам, че всъщност е празнувал и с нея, и й е дарявал същите ласки, каквито получавах и аз. Но, всички влюбени жени, сме глупачки. Години наред търпях това положение. В началото на шестата, която се оказа фатална, изтървах нервите си.
Исках да прекарва все повече време с мен, и му заявих, че ако не се разведе, ще го напусна. Играех си с чувствата му като жонгльор в цирка. Манипулирах го, заплашвах, изпадах в кризи, но не бях готова да изпълня намеренията си. Целта ми беше да го накарам да осъзнае, че аз съм тази, с която има бъдеще.
Виждах, че Иван страда от ултиматумите, ала толкова бях обсебена от идеята да изхвърля Бояна от живота му, че мъката му не ме докосваше. Една нощ стигнах до крайност. Тази вечер той празнуваше рождения й ден. Звъннах му на джиесема и изкрещях, че повече не издържам сама и ще се самоубия. Той се притесни и каза да не правя глупости, идвал при мен. Изобщо не съобразих, че вероятно е употребил алкохол. Измина час, а него го нямаше. Отново му звъннах, но Иван не отговори. Продължих да настоявам и когато той все пак вдигна, ме успокои, каза, че пътува. И тогава в ушите ми избухна силен взрив.
Чух писък и стонове. Дълго стисках слушалката – това беше краят. Истинският, зловещият, след който осъзнаваш, че няма връщане назад. По-късно разбрах, че Иван е починал на път към болницата.
Знаете ли кое боли повече от смъртта на човека, когото си обичал? Да знаеш, че именно ти си причината трагедията да се случи. В гроба положиха не само него, а и голяма част от сърцето ми. Присъстваха всичките му близки, приятели и колеги, с изключение на Бояна. Докато погребваха мъжа й, тя се бореше за живота си. Покоси я инсулт, а година по-късно – втори. Оцеля, но остана инвалид.
Нещастията, които причиних на това семейство, ме накараха да изпитам съжаление към жена му и дъщеря му. Една вечер позвъних на вратата на жилището им. От некролога ме гледаха очите на Иван.
Отвори дъщеря му. Помолих я да вляза, за да поговорим. В хола, до радиатора, в инвалидна количка, седеше омразната ми съперница. Тя ме погледна с безразличие, без да прояви и най-малък интерес. Събрах цялата си смелост и излъгах, че съм далечна роднина на покойния Иван. Случайно съм разбрала за смъртта му и съм дошла да изкажа съболезнованията си. Когато произнесох името му, болната се оживи. Впери очи във вратата, сякаш очакваше мъжът й да се появи.
Оттогава редовно им гостувам. Имам опит да се вмъквам като крадец в чужди съдби – нали така направих и с Иван. С времето дъщерята на Бояна все по-често ме оставяше насаме с майка си. Доверяваше ми се, защото се грижех всеотдайно за нея. Бояна ми показваше снимки на покойника, разказваше ми колко много я е обичал и колко щастливо са живели. Бог милостиво е изтрил от паметта й нощите, в които е оставала сама, празниците, когато го е чакала да се върне у дома. По ирония на съдбата тази, която мразех и ненавиждах от дъното на душата си, днес ми е по-мила от всичко на света. Треперя над нея, страхувам се, че нещо лошо може да й се случи. Тя е единствената ми жива връзка с мъжа, когото обичах повече от себе си. Може би това е моето наказание – да бъда последната утеха на бившата си съперница.
К. П.
Източник: Лична драма
