Тя сменяше приятелите си, за да успява в живота. Така започва моят разказ. Със Снежа бяхме заедно в училище от първи клас. Беше ярка личност, която още тогава се открояваше с много симпатично лице, а от около 5-и клас – и с прекрасна фигура. Всичко това звучи като плюс, но понякога се превръща в минус. Учителите ни не можеха да й се нарадват: тя беше отличничка, беше целеустремена. „Ще завърша със златен медал“ – казваше още в 7 клас и това звучеше като заклинание. Странното беше, че ние се заседявахме над учебниците, а тя все се шляеше нанякъде. Пък накрая се представяше най-добре. По едно време се досетихме: разбрахме, че си има приятел, който е по-голям от нея и й помага в ученето. Носеха се слухове, че той е „зубър“ – с големи очила и вечно забит в учебниците нос. Не можехме да разберем какво е намерила в него. В гимназията тя се превърна и в дясна ръка на повечето учители – все оставаше след часовете, помагаше на класната да попълват дневника. Злите езици говореха, че Снежа е подмазвачка и вечно търси изгода.
Не се опитвах да съдя за достоверността на тези слухове, но вие решете сами: дали някой учител би поставил лоша оценка на ученичка, която пренебрегва личното си свободно време и без проблем отделя два часа след часовете за попълване на дневника? Или се хвърля да пренесе разни помагала до третия етаж… Може би имаше доза истина в думите за подмазването…Завършихме. Снежа, както и планираше, получи златен медал и подаде документи в престижен университет. Две седмици след завършването класната ни имаше рожден ден – докато се разбирахме да й купим общ подарък, се чу гласът на Снежа: „Няма да дам пари.“… Всички обърнахме погледи към любимката на учителите, а тя, разглеждайки безупречния си маникюр, изрече фраза, която едва не ме събори от стола: „Училището е минало – сега имам да давам за университетските преподаватели!“…
Седмица по-късно всички поздравихме класната за празника. А тя, милата, още в първия момент замижа, затърси сред нас любимката си и попита: „А къде е Снежето?“ Измислихме й някакъв грип, за да оправдаем отсъствието й. Мисля, че класната в крайна сметка разбра всичко… Минаха 15 години. Една вечер на вратата ми позвъни моят приятел от ученическите години Дидо. Много му се зарадвах. Съобщи ми, че след три дни ще има събиране на випуска – бях пропуснала предишните две.
Не всеки ден се случва човек да види хора, които не е срещал 15 години. Усещането беше доста странно, всички сякаш бяха дошли да се надпреварват по успех в живота. Не ги помнех като такива, но начело на тази компания стоеше Снежа и май именно тя задаваше този тон и ги беше заразила със синдрома на показната значимост. Златно колие, масивни златни обици, златен часовник. А в ръцете й – прескъп телефон, който стоеше там май само за да го видим. Скъп костюм, а като „връхна дреха“ – чисто ново волво пред ресторанта.
Снежа започна своята „презентация“: сподели, че има две висши образования, че работи като регионален представител на много сериозна търговска марка. Подробно ни разказа за стремителното си издигане по кариерната стълбица. И накрая, под секрет, ни съобщи, че след месец ще става финансов директор на дъщерна компания. Ето така се представи Снежа – както се казва, за отличен, като в училище. А в личен план?
– В личен план всичко е ОК – нямам партньор и нямам намерение да се омъжвам. Работа, кариера – нали разбирате!
Да, разбирахме. Само че някак си всички бяхме сигурни, че тя не работи много. Нейният начин за успех в живота беше друг и съвсем не включваше работа: тя продължаваше да разчита на впечатляваща визия и подмазване. Но с годините нещата малко се бяха променили.
Аз се загледах в очите й – нямаше го онзи блясък, онзи плам. Това беше една изхабена от живота жена, която самодоволно се усмихваше и докато спореше с околните за разни ценови сегменти, пресилено се кикотеше.
По едно време излязох навън да подишам чист въздух заедно с Дидо. Той беше от онези, които не се смутиха от снизходителните погледи на някои съученици.
Смело заяви: „Работя като ветеринар – обичам си работата, спокойна е. А най-голямото ми богатство е дъщеря ми.“.
Докато гледахме към посипания с жълти листа автомобил на Снежа, той заговори за нея – знаеше, че като малки бяхме приятелки. Той живееше в съседния вход, до този на Снежа, родителите им бяха приятели. А самият той дори по едно време беше влюбен в нея, но му мина.
От него разбрах, че Снежа е сменяла приятели като носни кърпички. Като постъпила в университета, запознала родителите си със своя годеник – момче от нейната група, чийто баща бил брат на ректора на университета. Накрая, разбира се, завършила с отличие образованието си и с пренебрежение – отношенията си със своя годеник, племенник на ректора. Той още дълго ходил пред вратата й, чакал я под прозорците.
През това време родителите й били запознати с поредния избраник – работел в известна фирма, возел се на хубава кола и бил по-възрастен от Снежа с 12 години. Направил на родителите на Снежа добро впечатление.
А пък колко се зарадвали, като разбрали, че тяхното Снеже започнало да работи много скоро именно във фирмата, където работел и нейният приятел! Стават съвпадения, казвали си родителите й…
После имало запознанства с нови ухажори. Все значими хора в бизнеса, някои от които имали акции във фирмата, където работела Снежа.
– Но, честно казано, струва ми се, че това ще е последното й повишение – сподели моят приятел.
– Въпреки че сред учредителите на фирмата може и да се намери някой по-непретенциозен кандидат в по-напреднала възраст, за когото външният вид да не е толкова важен.
Жалко за Снежа – всичко можеше да е по-различно.
Да – това си беше горчивата истина: нейното най-силно оръжие – красотата и младостта, безвъзвратно си отиваха. И всъщност Снежа не получи чаканото повишение.
Два месеца след срещата на випуска тя се оказа без работа. Не можах да не направя връзка между посипания с жълти листа автомобил на Снежа пред ресторанта, където беше срещата, и ситуацията в нейния живот: за нея беше дошла есента.
Източник: Розали
