Безсмислените материални стремежи са част ог живота ни. Живеем във време, в което всеки ден нещо се увеличава, удвоява, нещо, което ни прави по-алчни, по-зависими, по-уязвими. Очакванията са ни много, идеалите също. До вчера можехме с малко, живеехме с достатъчно, учихме се бързо, хранехме се бавно. Въртележката ни завъртя на много бързи обороти. Хоризонтите, към които се стремяхме и гледахме се изкривиха, пред очите ни се изписа уродлива картинка на настоящето, което ни направи примитивни в съществуването ни. И ето ни – Новото поколение, жадно за високи стандарти, високи заплати, високи скорости, високи цели – „приказна картинка“. Съществуваме, а толкова малко живеем. Та това наше ново поколение в обърканите и представи за развитие в настоящето губи напълно пътя си към „бъдещето“. Защото това, че „днес“ мислим, че знаем, не значи, че „утре“ ще можем. Претенциите са ни огромни, изискваме много и от всички, а даваме малко, защото „днес“ ни учи така, но не ни подготвя за „утре“. Разпространената представа за много и лъскаво е всъщност вълшебната ни утопия за действителността, в която искаме да бъдем оценявани, харесвани, пласирани.
Стремежи, идеи, планове, университети, колежи – с една единствена цел, да получаваме повече, да имаме повече, да бъдем повече. Така дните минават и се редят в златния ланец на момчето от бара и в новия автомобил на мацката от кварталното кафене. И така светът се „нарежда“ за някои. Други още бутат, драпат, но и те ще успеят по един или друг начин, защото светът е такъв – винаги дава , за да се научиш да цениш и да видиш дали заслужаваш. В тази луда надпревара с времето, с възможностите ни, със себе си дори всеки търси своята философия. Някои са я намерили, втори я намират, трети тя е на заден план – още не са стигнали до нивото с философията. Истината (моята) в целия този фалш е, че философия няма. Животът не е самоцел, не е яростно надбягване със стереотипите, не живот заради по-скъпия автомобил или по-новия модел телефон. Ако смисълът беше в тези малоумни стремежи щяхме ли да съществуваме толкова дълго?
Истината е , че едва ли бихме могли, не защото щяхме да спрем да правим секс и да се размножаваме, а просто човешката ценностна система щеше да се разбие на милярди малки парчета и никога нямаше да останат хора, чийто смисъл да бъде просто да са „тук“, да обичат, да помагат, да се грижат за близките си и да бъдат това, което са в действителност, а не това, което измисленото общество изисква от тях. За жалост обаче нашето „днес“ върви към точно такова „утре“. А лесния отговор на това е ,че всичко, което ни вълнува и за което се борим, за да бъдем актуални е напълно безсмислено.
Колкото и много да искаме, колкото и да се стремим да сме с повече и над другите,всъщност не осъзнавам колко еднакви сме в съществуването си. Не само, че вървим по едни и същ път в стремеж на „различие”, но и стигаме един и същ край – краят на всичко материално, на безстойността на парите и маловажността на всичко, за което яростно се гоним с времето да получим. Край на присадените коси, марковите якета, лъснатите бои на колите, на бижутата, измислените пози, силикона в устните и тъмните очила прикриващи блясъка в очите.
Пътят свършва , улицата няма табелка изход или върни се обратно, там многото загубва своя материален облик и се превръща в – Нищо. Там си нищожен пред целия свят, защото си не повече от едно тяло, измръзнало в безполезността си, за което има легло не по-голямо от размерите на собствения ти скелет. Това е всичко , заради което си бързал, заради което си се изнервял, плакал , чакал, Това изглежда така. За да стигнеш ироничния край на своите нечовешки изглеждащи стремежи, на така трудното пробиване на „пазара” , както се оплакваш всеки ден има още малко. Единственото материално, което притежаваш , тялото ти , бива пренесено в църквичката, където от цялото време на света ти се отреждат 30минути внимание и си поредния.
Поредният, на който казват едни и същи думи и на който отделят половин час от своето забързано (като предишното твое) съществуване. И толкова идва следващия, има програма, всичко е предначертано, не може да се бавиш , не може повече слава, там чака още един избързал в живеенето са дойде за своите 30 минути може би означаващи най-много в цялото това препускане.
Малкият храм на големите ти мечти е един и същ за всички, цветята дори не са различни, тук лукса да имаш нещо единствено за теб просто липсва. Думите, които вече не можеш да чуеш са едни и същи, сълзите – също.
И така свършва твоята роля в нашето „днес“ . Някои си отиват без време, други се оттървават от тежки болести, а за други просто дошъл ред за тази улица.
Смисълът на всичко това, което казах не е да спрещ да работиш, мечтаеш , имаш . Смисълът на посланието ми е да си „ТУК“ с цялото си същество, да обичаш и да не спираш да го казваш на близките си, защото ще дойде ден, в който те няма да могат да те чуят и да ти отговорят същото. Не спирай да цениш приятелите си, да помагаш и бъдеш всеотдаен в отношенията си, защото ще има моменти, в които ще си сам и именно тези хора ще са до теб и ще ти отвръщат за помощта и разбирането, което си им дал във времето. Не спирай да се радваш и стремиш към малкото, защото точно чрез него ще разбереш колко много и важно е то.
И най-важното спри да съществуваш и започни да живееш с всяка една частица от себе си, която изпълва сърцето ти, защото „днес“ измерваш времето до утре, а „утре“ ще си спомняш и ще се молиш да се върне „днес“!
Източник: Розали
