Израснах на село с майката на татко

Израснах на село с майката на татко

Израснах на село, като ме гледаше баба ми. Така започва моята изповед. Бях 7-годишна, когато родителите ми се разведоха. Баща ми ни напусна, а от истеричните викове и клетви на мама, без да разбирам смисъла им, ставаше ясно, че се е върнал при студентската си любов, някаква мръсница и развратница, имал ново семейство и не искал да ме вижда. Нямаше и година от раздялата им, когато майка ми се омъжи за много по-възрастен от нея дипломат и замина с него да живее в чужбина. Предполагам, че е искала да натрие носа на неверния ми баща, без мен да ме включва в играта.
Така на 8 години, току що започнала училище, се озовах на село, при майката на баща ми, зла старица, която ненавиждаше мама, а покрай нея и мен. Третираше ме като натрапница, подхвърлено дете, което родителите му са й го натресли, за да трови старините й.

Началното училище изкарах на село. Бях свита, неконтактна, мрачна и озлобена към родителите, към баба си и към целия ми скапан живот, затова всички деца ме отбягваха и шушукаха зад гърба ми, че съм вещица. Гимназия имаше в съседния град, на 18 км, и вероятно щях да остана полуграмотна, тъй като бабата не искаше да дава пари за автобуса. За мен се застъпи класната и издейства стипендия, която покриваше разходите ми за пътуването и учебни помагала. Често оставах без стотинка джобни, за сандвич или вафла не можех и да мечтая. Криех се в училищния двор да изям филията с мас и червен пипер или по изключение – посипана с малко захар. Но още от 9-и клас започнах да отделям по левче-два на месец и да ги крия под една дъска на тавана. От 16-годишна почнах да броя месеците до мига, в който щях да се махна от този ад.

Така и стана. В деня, в който ни раздаваха дипломите в гимназията вече знаех, че никога няма да се върна на село. Преди да тръгна към училището, събрах малкото си вещи в една найлонова торба и без да се обаждам на баба, напуснах дома й. Сбогувах се с детството и юношеството си, изпълнена с омраза и към нея, и към родителите си, които заедно ми причиниха само страдания и унижения. И как да не ги мразиш, когато баба редовно ме „информираше“ колко е щастлив баща ми с двамата си пораснали синове и порядъчната си съпруга и как дипломатът, мъжът на майка ми, не ме искал с тях по посолствата, в които се местеха непрекъснато, защото съм била селянче и щяла съм да го излагам…

Пристигнах в София озлобена и без надежда за розово бъдеще, но с ясното съзнание, че връщане назад няма. Няколко нощи спах по пейките на гарата, после преспах с управителя на заведението, в което той ме назначи като сервитьорка. Често се шегуваше, че каквато съм била навъсена, схваната и мудна, съм ставала само да мия чинии в кухнята, но с тези крака, цици и дупе съм му върнала клиентите в ресторанта.
Две години имахме връзка с него, ако сексът веднъж или два пъти седмично може да се нарече така. Не го харесвах, за чувства да не говорим, но поне не ми беше неприятен. После дойде нова колежка – току що разведена, доста сексапилна и винаги усмихната и шефът се прехвърли при нея. Без обяснения, че късаме, че вече не ме иска, просто престана да ме търси като жена. Не изпитах нищо друго, освен облегчение.

В следващите няколко години не ми провървя с мъжете. Ухажваха ме, ставахме любовници, но след време ме напускаха. И предлогът винаги бе един и същ – била съм студен човек и не съм умеела да обичам. Вече бях на 29, когато срещнах съпруга си. Ще го нарека Веселин, защото наистина бе най-веселия и жизнерадостен мъж, когото бях срещала до този момент. Не криеше чувствата си към мен и не се притесняваше да повтаря, че иска да остареем заедно. Харесвах го, без да съм влюбена, но в мен вече се зараждаше копнеж за семейство, покрив, сигурност и деца.

Направихме скромна сватба, родих сина и дъщерята, отдадох се на семейството, домът ми винаги бе чист и подреден, готвех любимите ястия на Веселин, грижех се всеотдайно за децата, те растяха, но в дома ни липсваше радостта… Аз продължавах да съм затворена и мълчалива, защото в сърцето си носех омразата от детството и не допуснах любовта към най-близките ми хора да я измести. Това го казвам сега, но тогава не разбирах защо при толкова усилия да създам уют в дома ни, всички по свой начин недоволстват. Сина и дъщерята се държаха като гости вкъщи.

Прибират се от училище, нахранват се мълчаливо и всеки се затваря в стаята си. Диалогът ми с тях се заключаваше само в „довиждане“, „добър вечер“ и „лека нощ“. Ако имаха някакви проблеми за решаване, се обръщаха към баща си, не към мен. Когато разбрах, че Веселин си има любовница и затова често отсъства в командировки, изпаднах в ужас. За първи път усетих, че семейството, моята крепост, към която толкова се бях стремила, е пред разруха. Само за месец се сринах и физически, и психично. Чувствах се отпаднала, имах главоболие и световъртеж, а безсънието изцеждаше и последните ми сили. Отидох на лекар, изследванията не показваха нищо страшно, а ставах все по-зле и по-зле.

В един такъв момент, нещастна и объркана, почувствах вътрешна необходимост да отида в църква и да се помоля. И там срещнах своя ангел хранител, в лицето на възрастна, добра и умна жена. Забелязала изписаното отчаяние на лицето ми, на излизане ме покани да пием кафе под предлог, че имала рожден ден и искала да почерпи някого за свое здраве, тъй като дъщеря й със семейството си живеела в чужбина. Когато, пиейки кафето, тя ми каза, че се молела близките й само да са здрави, защото иначе били много щастливи и живеели прекрасно, сълзите ми рукнаха. Жената хвана майчински двете ми ръце, а аз започнах да говоря как нищо в моето семейство не се получава, въпреки усилията ми, как с децата имаме непрекъснато търкания и бягат от мен и как накрая и мъжът ми ме е предал, хващайки се с любовница.

А когато тя ме попита за родителите, направо избухнах в ридания и й разказах всичко за нерадостното детство, за страданията, които ми причиниха, без да съм им направила нищо лошо и за омразата към тях, която нося още в сърцето си. Тя ме погледна топло и стискайки дланите ми каза: „Мила моя, та ти си направила най-голямото зло на самата себе си. Съзнаваш ли какъв камък носиш в сърцето си толкова години? Защо си държала тази обида толкова дълго в себе си? Тя те е опустошила и ти е отнела възможността да обичаш и да се радваш на обичта на близките си. Открий родителите си и поискай да си простите. Каквото и да са сторили, те са те създали и са ти дали възможността да се появиш на този свят.

Дори само заради това, трябва да си им благодална…“Цяла седмица се тресях от колебания накрая желанието да се пречистя победи. Знаех, че и двамата са починали, издирих чрез служителите в гробищата местата, където са положени тленните им останки и отидох първо на гроба на майка си. Беше занемарен. Почистих тревата и бурените и напълних импровизирана ваза с цветя, прелях с вино и вода, запалих свещи и започнах да се моля. Помолих Всевишния да ми даде сили – да простя на жената, която ме е родила, а аз да се науча да показвам любовта си към най-близките ми същества, които всъщност обичам… Изведнъж усетих някаква топлина да се разлива по студения паметник, на който се бях подпряла. Сепнах се, започнах да опипвам камъка от горе надолу… Нямаше грешка – нежната топлина струеше, караше ръцете ми да пулсират и се насочваше към доскоро вкамененото ми сърце, което започна да се отпуска. В този момент бях повече от сигурна, че Господ е чул молбите ми и с майка сме си простили, защото се чувствах необичайно лека, готова да полети като птица…

За едни лъжа, за мен истина, но историята със затоплянето на студения паметник се повтори и когато отидох на гроба на баща си. И с него си простихме, а когато се прибрах вкъщи разказах всичко на съпруга и децата си – за ограбеното ми детство, обидите, униженията и омразата, разяждаща душата ми години наред. Признах им колко много ги обичам, целунах през сълзи всеки от тях и поисках прошка…
Знам, че промяната няма да стане изведнъж, но влагата в очите и на тримата ми дават надежда, че старините ще бъдат по-щастливи от младостта ми.

Ще се подпиша като Илиана

Източник: Лична драма

Кажете ни Какво мислите
35Like7Love4Haha13Wow7Sad4Angry

0 Comments

Оставете коментар

Този сайт използва „бисквитки“ („cookies“). повече информация

Настройките на "бисквитките" в този уебсайт са настроени да "позволяват" "бисквитките", за да ви дадат най-добрата възможност за сърфиране. Ако продължавате да използвате този уебсайт и кликнете върху "Приемам" по-долу, вие се съгласявате с това.

Затвори