Зелен паспорт са имали доста хора. Помните ли какво имаше на страница 13-а в зелените паспорти от соца? Става дума за социалистическите паспорти, и то след 1985 г. Някой знае ли? Старите социалистически паспорти, който ги е имал, помни. Това си беше цяло досие. Освен личните данни, пишеше къде си работил, кога си напуснал, женен ли си, имаш ли деца, как се казват и кога са родени, какво е местожителството и каква ти е моментната адресна регистрация… Абе, няма мърдане!
Но 13-а страница беше особена. И аз нямаше да я помня, нямаше да ме впечатли толкова, ако един отговорен, ама много отговорен, та дори и шеф на паспортна служба другар не ми я беше показал. А сега внимавайте: на 13-а страница, на долната извивка на тройката, се мъдреше, уж случайно, някаква си точка. Нито е била случайна, нито е била някаква. Имаше я в паспортите на прясно преименуваните български турци.
Където и да идеха, точката ги издаваше, че са с ново име. Когато ми казаха това, почти не повярвах. Веднъж се срещнах с приятел, който имаше ново име. Уж между другото, за нещо си, поисках да му видя паспорта. И деликатно погледнах 13-а страница. Точката беше там! Едва ли някой е подозирал какви бели ще ни донесе тази страница и тази точица! Каква метафора има в тази случайност: 13-а страница, фаталната, с точката, която стана многоточие. И това многоточие няма край. То е голямото многоточие на българските политически междуособици…
А ето и едно интересно мнение на читател:
Аз, за да си взема паспорта, трябваше да ида в МВР с родителите си (то и вие сигурно също), което стана през учебно време и ме освободиха от 1-2 часа, а пък и тях съответно – от работа . След няколко месеца го загубих, без да разбера – просто толкова горда се чувствах, че имам някакъв наистина важен документ, че го мъкнех навсякъде със себе си. Даже когато излизах по едни къси дънкови панталонки, носех и него в задния си джоб. И така, един ден с една тайфа ходихме в Градската градина, аз бях с панталонките. То бяха едни лигавения и гоненици, детинщини направо – как се е измъкнал от джоба – не знам. След почти 24 ч., на другия ден по обяд вкъщи се звъни, на вратата – униформени, питат ме аз ли съм… (трите ми имена). Казах “Да”, а те ми подават моя паспорт (чудя се какво прави у тях…) и като започнаха едни лекции – как трябвало да си го пазя, ала-бала… Накрая някак се престраших да ги питам къде е бил, те ми казаха – в Градската…
После пък по едно време тръгнах навсякъде да излизам без паспорт. И бях вече ехееее – на 19 поне, когато преживях две проверки – едната в един парк, другата в едно кафе. Нито веднъж не ме прибраха (то аз и не вярвах, че ще ме приберат, нереално ми се виждаше), ама и там какви лекции са ми чели… Но този път – че съм длъжна да си нося документа навсякъде…
Обаче малолетни/непълнолетни имаха други граници, Павлинка – до 16 г. бяхме малолетни, от 16 до 18 – непълнолетни. Беше така поне до средата на ’90-те, но после май свалиха границата на непълнолетните до 14 г. (на толкова ли се вадят днес личните карти? )
А пък за точката! При нас върлуваше митът, че който я няма, значи е от… хм… ромски произход… Ама не ми е попадал паспорт на някого от такъв произход, за да проверя дали е вярно. По-късно чух друга теория, която ми се струва по-вероятна – че точката е някакъв нарочен дефект, и ако я нямаш – значи паспортът ти е фалшив.
P.S. Обаче знаете ли какво забравихме? – картончето за кръвната група! Беше задължително да си го извадим задължително и даже май само след представянето му можехме да си вземем паспорта от МВР. И, нали, задължително да го носим в зеления документ, който задължително пък да носим със себе си… Добавих моето горе – годината на гърба е 1990 (не 1996, въпреки, че ако някой ме подмлади, няма да се разсърдя ), а пък самият паспорт си го извадих в началото на 1991, защото съм ноемврийско бебе (изтрила съм си само презимето и фамилията; защо ли, като съм оставила номера на паспорта – така всеки може да ме намери smile24).
Източник: Булмедия и Детството