Житейска драма объркваше мислите ми

Житейска драма объркваше мислите ми, когато се запознах със Славка. Дни наред прекарвах в тревоги и търсене на решение как да се справя, но така и не стигнах до желаното вътрешно равновесие. Може би още дълго щях да се лутам в лабиринта на чувствата си, ако съдбата не ме беше срещнала с нея.
По онова време бях медицинска сестра в едно малко градче. Работата не ми харесваше, но поради липсата на по-добра се задоволявах с нея. Един ден в кабинета влезе непозната жена на средна възраст. Поздрави тихо и помоли да й измеря кръвното. От дни имала световъртеж и главата я боляла. Славка беше младолика, но в ъгълчетата на тъжните й сини очи имаше мрежа от ситни бръчици.
Отблизо лицето й издаваше недобро здравословно състояние.

По-късно, когато напускаше кабинета, жената наведе глава, сякаш се криеше, и така мина между възрастните пациентки, които чакаха реда си. Преди да затворя вратата, чух злобното съскане на една от тях: „Мръсница“. Откакто работех в онази болница, бях свикнала да виждам и чувам какво ли не и не обърнах внимание на грозните думи.
Измина месец и бях забравила за случката, когато жената с тъжните очи отново дойде в кабинета. С отпаднал глас, Славка каза, че е болна от пневмония и се налага да й бият инжекции. За да не се разкарва в студа, обещах да я посещавам всеки ден и да й ги слагам. В края на терапията двете се бяхме опознали и се харесвахме. Така, без да съм очаквала, като се сближих с тази жена с тежка съдба, успях да изляза от лабиринта, в който дълго се лутах. Макар и за кратко, бях нейна приятелка.

Беше на 41 г. и работеше в пощата. Живеела с майка си, но след смъртта й останала съвсем сама. Беше ми приятно да й гостувам и при всяко посещение тя повтаряше колко се радва на приятелството ни. Къщата й блестеше. А нея – начетена, образована, добра кулинарка и домакиня – можех да слушам с часове. Чудех се как може да остане сама и с какво предизвиква толкова злоба у другите жени.

Веднъж останах до късно и тя предложи да пренощувам в дома й. Всъщност и на мен не ми се прибираше. В живота ми имаше мъж, който неустоимо ме привличаше. Проблемът не беше, че съм срещнала любовта, а това, че той беше семеен. И стоях на кръстопът. Сърцето ме съветваше да се боря за него, но разумът ми казваше да се спасявам. В главата ми беше пълна каша. И така, вечерта споделих със Славка дилемата си. След като ме изслуша, приятелката ми помълча, после се изправи и бавно свали някакъв портрет от стената. Загледах се и я познах – беше тя на млади години. В следващия момент измъкна от един шкаф малка снимка на непознат мъж и нежно я притисна към гърдите си.

След минута, задавена от сълзите си, каза: “ Това е той – Борис. Онзи, заради когото тук всички ме мразят и ме наричат мръсница. Преди близо 20 години дойде в града с една чанта багаж и се настани на квартира в съседната къща. Новият агроном, чувах съседите да шушукат. Млад, красив, наперен, всички момичета луднаха по него. Избра мен. И аз го харесвах, а и си мислех, че ако е сериозен, ще можем заедно да заминем и да устроим някъде живота си, далече от клюки, интриги и хорска злоба. Най-много се радваше майка ми, тя все се страхуваше, че ще умре, преди да ме види омъжена.

Дори му предложихме да живее у дома, имаше свободни стаи, защо да дава излишни пари. Борис прие и известно време живяхме като семейство, без да стигаме до крайности. Тръгнаха слухове, че сме сгодени и скоро ще има сватба. Борис обаче не бързаше с предложението си за брак. Успокоявах се, че всяко нещо идва с времето си. Вярвах, че животът ми е ще се подреди още по-добре. Само едно ми тежеше – всеки петък Борис си заминаваше и се връщаше късно в неделя.

Така изминаха две години. Докато забелязах сериозна промяна у моя агроном. Избягваше погледа ми, обръщаше глава на другата страна, когато му говорех. Питах го какво му е, а той мълчеше. Но влезе ли муха в главата на някого, няма отърване. Въртях, суках и накрая изтръгнах от него истината. Една вечер седнахме един срещу друг, Борис хвана ръката ми, изкашля се и директно каза: „Ще се женя. Ти си добра жена, Славке, харесвам те, обичам те, но момичета като теб не стават за съпруги на мъже като мен. Животът в големия град няма да ти хареса, нито той ще приеме теб.“ Побеснях. Значи така, за любовница ставам, за съпруга – не. Цяла нощ се карахме. Плаках, ругах, кълнях го, а той се чудеше как да се оправдае.

Два дни по-късно Борис си събра багажа и си тръгна. Знаех, че отива при нея – достойната за него съпруга. Тогава мислех, че никога повече няма да го пусна да прекрачи прага на дома ми, но след няколко месеца той се върна. Още на вратата видях, че има халка на пръста.

Проклета любов, колкото и да го мразех, два пъти повече го обичах. Унижена и съсипана, отново отворих обятията си за него. И като предишния път заживяхме заедно. Нищо не беше се променило, освен че беше женен. Аз все така си работех в пощата, а той – агроном. Вечер се прибирахме, хапвахме и си лягахме в едно легло. Но както и преди, дойдеше ли петък, Борис си тръгваше и се връщаше късно в неделя.

Понякога ми се искаше да го попитам каква е тя, омразната ми съперница, как изглежда, достойна ли е за негова съпруга. Копнеех да зърна поне за миг жената, която взе това, което аз не успях. Исках и все пак никога не го попитах. Дори да не съм от големия град и да не съм му по мярка, и аз имам достойнство.

Така изминаха няколко години. През седмицата Борис живееше с мен, а през почивните дни – със съпругата си. После чух, че е станал баща. И това преглътнах. Болеше ме, но не бях готова да го изтръгна от душата си. Всъщност никога не събрах смелост да сложа край на нелепата ни връзка. Другата можеше и да носи брачна халка, но аз имах сърцето му. Колкото и да криех, че Борис се е оженил, мълвата обиколи градчето.

Хората, които ме уважаваха, започнаха да ме плюят – отначало зад гърба ми, после директно в очите. Дребнави душички, не понасят чуждото щастие. Защото въпреки всичко аз бях щастлива с него. Наричаха ме как ли не, лепяха ми грозни епитети. И това преглътнах.

Една неделя Борис не се върна. Мина втора, трета, а него го нямаше. Години оттогава все го чакам. Ослушвам се за стъпките му, гледам през прозореца… Може би другата е разбрала за мен и не го пуска. Не знам. Но ще продължавам да го чакам…“

Гласът й бавно заглъхна. Погледнах лицето й и върху него видях отпечатъка на всеки безсънен час, на всяко мъчно очакване, на всяка горчива сълза и обиди. Праведниците в градчето нищо не й бяха спестили. Тя изля душата си пред мен и така спаси моята. Вече знаех какво трябва да направя – още на другия ден категорично скъсах връзката си със своя женен приятел.

Бела

Източник: Лична драма