Български баща гледа 4 деца сам

Български баща гледа 4 деца сам

Български баща е истински герой в очите на останалите. Те са тук. Около нас. Виждате ги, но не подозирате каква е историята на живота им. Или предпочитате да я подминете. Е, недейте. Защото те са хора точно като вас. Живеят в България и се борят с по-тежката си съдба достойно. Не молят за помощ, приемат реалността смело и заслужават нашето огромно уважение.
Запознайте се с един такъв човек – бащата, който сам отглежда четирите си деца.
Цветелин Топалски, на 46 г. , живее в Габрово и отглежда децата си сам от ноември 2011 г. Той е с инвалидна пенсия заради прогресивно наследствено заболяване на очите. В момента е с вградени лещи, които имат срок на годност (който изтича след няколко години). Местните лекари не дават гаранции за успешна операция, ако се опитат да ги сменят. Пари за операция в чужбина няма. Цветелин се е примирил с този факт, но се бори да възпита четирите си деца, доколкото това му е възможно. А те го уважават и разчитат на него. Децата са Велизар (15.04.1998), Тихомир (08.02.2002), Ивайло (08.01.2007) и Цветелина (11.12.2008).

Велизар е във втори курс на Строителния техникум в града. Баща му разчита там той да придобие някаква професия, с която да се прехранва, когато порасне. От две години момчето тренира в местната школа по бокс „Янтра” с треньор Николай Стойнов.
Тихомир е в шести клас, учи във 2-ро основно училище „Неофит Рилски” и отговаря за Ивайло, който е първокласник в същото училище. Харесва да гледа кулинарни предавания и се опитва (успешно, според баща му) да готви.
Един типичен ден за бащата (когато децата не са в почивка) протича по следния начин:
Сутрин води дъщеря си на детска градина, пазарува, чисти, пере, готви, простира, след 16 часа я взема от градината и купува още нещо необходимо, което е забравил сутринта. Ако му остане време, среща се с приятели или работи почасово за някой лев като строител. Не пие, не краде и не среща подкрепа от институциите. Дори не ходи да ги моли за нещо.

Не моли и нас. Ние го помолихме да отдели от времето си, да поговори с нас. Благодарим му, че го направи.

Да, те са тук. Около нас. А дали са невидими, решавате вие. Ние избираме да ги виждаме – както в този материал, така и винаги, когато имат нужда да бъдат забелязани.

Източник: truestory